Младата жена си пое дълбоко въздух, напълни дланта си с топлото олио и го изля върху гърба на Солтърдън. То се плъзна по мускулите край гръбначния му стълб. Колебливо протегна ръка, спря ручейчето с пръст, като докосна кожата му така леко, че забеляза този факт едва след реакцията на херцога; той настръхна, спря да диша за момент и впи пръсти в дюшека.
Мария затвори очи, постави мазните си длани върху кръста му, плъзна ги надолу по стегнатите му хълбоци и твърдите бедра, като масажираше, мачкаше, опознаваше тялото му, неговата гладкост, твърдост, мекота, като почти не усещаше другите наоколо, които казваха нещо от време на време, и Моли, която пръскаше нажежените въглени с вонящата течност.
Това не беше момчешкото тяло на Пол, чиято тепърва раждаща се мъжественост бе унищожена от ръцете на ковача. Тялото на брат й бе бяло и меко.
Това не бе даже тялото на Тадеус, или поне онова, което бе видяла от него, когато бе любил Моли върху кухненската маса.
Мария потръпна. Въздухът заседна сякаш някъде дълбоко в стомаха й и я обзе непреодолимото желание да избяга. Въпреки това… не го направи, а продължи да движи ритмично ръце, като се наслаждаваше на усещането на кожата му. Опознаваше го така, както малко жени го познаваха, като се започне с малкия белег на лявото му бедро (може би от изгаряне), до необичайното струпване на кафяви бенки на десния му хълбок.
— Мис Аштън?
Тя премигна и бавно вдигна поглед към лекаря.
— Казах, че сега трябва да го обърнем по гръб.
— По гръб ли?
Еджкъм кимна.
Моли издаде някакви развеселени звуци и хвърли отново лекарство върху въглените. Във въздуха бликна истински гейзер от пара и вода. Лицето на Мария лепнеше от пот; беше невъзможно да се диша от горещина.
Слугинята се приведе към ухото й и прошепна:
— Несъмнено сега си мислиш за Тед. Е, аз съм тук и шъ ти кажа, че по-скоро шъ цъфнат налъмите, отколкото да си сложиш ръчичките тъй върху тялото му. Да, а той обича да изливат върху него топло олио на тънка струйка. Таз’, дет’ шъ го налива обаче, шъ бъда аз, а не ти. Нещо повече,…
— Ти — пресече я насред думите й лекарят. — Помогни ми, моля ти се. Мис Аштън изглежда е доста заета.
— Така й — отвърна Моли и, като мина покрай Мария, я блъсна достатъчно силно, за да я накара да изгуби равновесие за момент.
За Бога, какво й беше станало така изведнъж? Не може да се каже, че не бе виждала досега Солтърдън повече или по-малко разсъблечен. През последните седмици сигурно го бе докосвала стотици пъти по стотици различни начини. Беше се грижила за всичките му нужди: беше го хранила, бръснала, ресала гривата му, помагала да си мие зъбите и му беше рязала ноктите. А сега стоеше край неговото легло, неспособна нито да помръдне, нито дори да диша, странно възбудена и нервна от перспеткивата да го види гол и да го докосва.
Вдигна брадичка, хвана Моли за ръката и я дръпна встрани.
— Напълно съм способна да се справя със ситуацията, благодаря.
Обърнаха го по гръб.
Мария се извърна, блъсна кофата с въглените и разклати каната с водата. Успя да я хване преди да е паднала от масата, притисна я към гърдите си и затвори очи.
— Олиото, мис Аштън — обади се Еджкъм.
Тя остави бавно каната и се обърна отново към леглото. Обзе я облекчение при вида на кърпата, увита около слабините му. Погледът й се насочи към лицето му; той я наблюдаваше — само нея — очите му бяха сиви като дим, тъмните коси бяха залепнали по влажното му чело, кожата му бе поруменяла от горещината и парата. А устата му… леко извита нагоре в единия край, равна — в другия, противоречива в посланието си така, както и непостоянното му поведение.
Вдървено — мили Боже милостиви, имаше чувството, че ръката й тежеше шейсет килограма — посегна към шишенцето и изля част от съдържанието му върху дланта си; тя потече на тънка кехлибарена струйка и образува локвичва в долната част на корема му, непосредствено под пъпа.
Кожата му потръпна в отговор, мускулите в тази област на тялото му се стегнаха.
Младата жена отмести леко кърпата, разнесе мазнината по бедрото му и започна да масажира, първо по-леко, след това по-енергично, докато я заболяха пръстите. През това време Еджкъм не спираше да говори и да коментира изненадата си от факта, че тялото на херцога почти не бе пострадало от една цяла година на пълно обездвижване.
Мария докосна белега на бедрото му. Той беше дълъг колкото дланта й и имаше розов цвят.
— Изгаряне ли? — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на своя господар.
— Да — отговори той. — Изгаряне.
— Как?
— Когато бях на десет години, пътувахме с родителите ни до Далечния изток. На връщане, по време на една буря, корабът ни се запали. Паднах под една горяща мачта. Спаси ме баща ми.