— Родителите ти са били убити.
— Първо майка ми. Удави се.
— Но ти оживя.
Солтърдън набърчи чело. Погледът му придоби сурово и резервирано изражение. Миналото като че ли се разтвори и го погълна. В неговите очи забеляза ужас. Тялото му се вцепени от страх.
— Акули — прошепна най-после той с пресъхнало гърло. — Те разкъсаха по-голямата част от екипажа и пътниците, които не бяха изгорели или удавени. Вълните ни носиха в продължение на дни, вкопчени в парче дърво, голямото точно колкото да побере трима ни. Редувахме се във водата. Аз започнах да вдигам температура заради раните си и когато идваше ред аз да влизам във водата, баща ми не ми разрешаваше. Той стоеше и заради мен… Акулите се появиха през нощта…
Гласът му секна. Тишината сякаш ставаше по-натрапчива с всеки следващ удар на сърцето й, сгъстяваше се заедно със сенките в притъмняващата стая. Пред очите й се появи картина на бушуващо море, на ужас и кръв, още по-въздействаща заради неизмеримата мъка и самообвинение, трептящи в запарения въздух около нейния господар. Младата жена започваше да разбира, о, да, как само разбираше причините за вечния му гняв и войнственост…
Той не можеше да си прости смъртта на своя баща.
— Отвсякъде ехтяха писъци — поде разказа си той с тих, гърлен глас. Лицето му се бе превърнало в карикатура на самото себе си, с широко отворени очи и потрепващи ноздри, с притиснати към белите му зъби устни, с вдървено като камък тяло. — Водата беше спокойна като огледало, нощта — невероятно ясна и светла с пълна луна, увиснала в средата на черното небе. И навсякъде около нас имаше мъже, жени и деца, които крещяха: „Боже милостиви, мили Боже, спаси ни!“ Тези викове на болка и ужас смразяваха кръвта ни. — Солтърдън преглътна мъчително. Без да отделя поглед от лицето й, изрече безизразно: — Без никакво предупреждение чудовището изплува от дълбините и преряза баща ми на две. Аз го гледах в очите в същия миг, в който стана това, мис Аштън. Той не извика. Проклетото достойнство не му го позволяваше, нали разбирате. — Стисна за момент клепачи. Дишането му се учести. — Това трябваше да бъда аз, мис Аштън. Ако не бе заел моето място през онази нощ, сега щеше да бъде жив, да се наслаждава на положението си на херцог, да живее в съгласие с репутацията и изискванията на своите предци. Беше дяволски добър в това. Винаги разумен. Винаги рационален. Най-интелигентният човек, когото съм познавал. И така, съвсем светкавично, на десетгодишна възраст станах херцог Солтърдън. Как, по дяволите, щях да живея така, че да защитя бащината си репутация на джентълмен, да бъда глава на семейството, герой, готов да пожертва живота си за него… когато единственото ми желание, единственото, което винаги съм желал, бе свободата да мога да се насладя на детството си.
Настана отново тишина. Едва сега двамата си дадоха сметка, че бяха останали сами. Кога бе излязъл Еджкъм, кога се бе измъкнала Моли? Макар въглените да продължаваха да излъчват топлина и да примигват като горещи червени очи, парата се разпръскваше малко по малко, а от влажните дрехи започваше да й става хладно, защото студът проникваше през кожата и достигаше до мозъка на костите.
Кога за последен път бе успяла да си поеме въздух?
Кога бе приседнала на ръба на леглото му, кога се бе притиснала почти неприлично в тялото му?
Кога бе поставила дланта си върху ръката му, за да му предложи същата утеха, която й бе предложил той през онзи следобяд?
Кога се бе изгубила в тези тъмни очи, всмукана като от вакуум от мъчителните му спомени, така че сърцето й бе забило диво, а въздухът се бе задържал толкова дълго в гърлото, че дробовете й започнаха да горят?
Кога той бе престанал да бъде просто пациент за нея?
Кога се бе превърнал в човек от плът и кръв? Кога това бе започнало да й пречи да преценява трезво, кога бе разбудило до такава степен сетивата й, че чувстваше топлината на голото му тяло през роклята си? То я изгаряше като нажежено желязо. Тялото му бе все още младо, макар Солтърдън да беше на трийсет и пет години; предполагаше, че дори в разцвета на младостта си не бе изглеждал другояче. Разликата беше в очите му, таеше се в тях, в умората, болката и гнева, които я прободоха право в сърцето, както и внезапното осъзнаване на факта, че емоциите, които изпитваше в момента, нямаха почти нищо общо със състраданието или дори с обичта и чувството за отговорност, които една компаньонка би могла да изпитва към своя господар.
Обзе я силно смущение. Поиска да издърпа ръката си, но той не я пусна. Горещите му влажни пръсти не й даваха да помръдне, макар Мария да опитваше, доколкото й позволяваше достойнството, да се отскубне.