— Пуснете ме.
Опъна отново длан. „Пуснете ме“ — молеше се наум тя, въпреки че тялото й — предателското й тяло — изглежда само се стремеше към него, като някой изнемощял просител за неговата близост.
Той придърпа ръката й по корема си. Дланта й събра останалото олио в малка локвичка в пъпа му.
— Може би е по-добре да извикам Гъртруд — промълви безсилно младата жена, като проследяваше с поглед движението на хванатите им ръце по добре оформения му гръден кош.
Сега те правеха бавни кръгови движения около зърната на гърдите му, твърди и с цвят на медни монети, после се спуснаха отнову надолу, по ребрата, по корема, после още по-надолу, докато върховете на пръстите й докоснаха кърпата и дори се промъкнаха малко под нея.
— Не искам Гъртруд — отговори херцогът.
— Тя е не по-малко опитна…
— Но не и наполовина толкова красива.
Цялото й тяло пламна, когато погледна лицето му, очите, устата, която й се бе подигравала, бе я дразнила, бе я проклинала. Той като че ли се канеше да каже нещо друго, което щеше да я изнерви още повече. Въздухът помежду им се бе сгъстил от напрежение. В този момент Мария разбра, че не би могла да остане и секунда повече… не, след като се чувстваше по този начин, не и докато в нея се носеше вихрушка от объркани и объркващи я емоции: страх, нервност, симпатия… и необикновено желание. Тогава…
Свободната му ръка се протегна нагоре и обхвана главата й отзад, пръстите му се вплетоха буйно в косите й и я притеглиха надолу така, че връхчетата на гърдите й се докоснаха до неговата гръд, лицето й се озова точно над неговото, устните й — над неговите. Мозъкът й крещеше да се съпротивлява, но тя не можеше да го стори. Трябваше да му припомни, че макар да беше херцог, а тя — нищо повече от наета прислужница, той нямаше право да се отнася към нея така, сякаш беше някоя лека жена като Моли например. Нито пък беше сред онези дами, които се ласкаеха от краткотрайното му внимание. Но не направи нищо такова.
Опита да оближе устни, но езикът й, подобно на устата, бе сух като прах.
Какво правеше той?
Защо?
Не беше ли усетил какво бе започнала да изпитва към него тя?
Разбира се, че не беше. И как би могъл? Та тя самата си бе дала сметка едва сега…
Солтърдън привлече лицето й още по-близко и я целуна. Грубо. Настойчиво. Езикът му проникна в устата й, замята се вътре, лиши я от дъха й, от силите й, докато другата му ръка придърпваше нейната по-навътре под кърпата към онова непознато и забранено място от тялото му…
Младата жена хлъцна, откопчи се, отстъпи заднишком, залитайки, по-далеч от леглото му, и побягна към вратата.
— Нима съм толкова чудовищен, мис Аштън? — провикна се ядосано той; горчивината в гласа му я накара да спре. В този момент нейният господар се изсмя дрезгаво. — Няма защо да се притеснявате. Не бих могъл да ви натрапя вниманието си. Копелето, което ми спука черепа, ме направи евнух. Най-отявленият женкар на висшето лондонско общество, прелъстителят на девици, съвършеният рушител на семейства най-после получи заслуженото.
Младата жена изскочи от стаята му и затръшна вратата след себе си.
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
В подобни нощи, студени, бурни, черни като катран и мъчително влажни, той можеше да прекара в компанията на нему подобните: джентълмени с повече пари и свободно време, отколкото интелект. Изтегнати пред огъня в някой клуб или отделна стаичка в кръчма, щяха да пръскат парите си на хазартни игри, щяха да се наливат с ейл или с нискокачествен алкохол, а после щяха да принудят мръсните сервитьорки да се качат в някоя стаичка на горния етаж и през следващите няколко часа да се преструват, че значат нещо един за друг.
Вместо това сега лежеше тук, на същото място, където го бе оставила преди няколко часа мис Аштън, съвсем гол, ако не се смята увития около бедрата му чаршаф, пиян /благодарение на баба си/, треперещ от студ.
Къде, по дяволите, беше тя?
И за кого, мътните да я вземат, се мислеше, като бе избягала така от него? Не беше нищо друго освен една скъпо платена прислужница, която освен името си притежаваше само две протрити грозни рокли… и дори не се смущаваше от този факт.
Защо, дяволите да го вземат, изобщо го интересуваше какво мисли тя за него? Нещо повече, какво изобщо го бе прихванало, та реши да я прелъстява?
Като че ли можеше да направи нещо във връзка с това.
Надигна отново чашата.
Нямаше съмнение, баба му притежаваше несравнимо добър вкус, когато станеше дума за избор на алкохол. Подобно на нейните дрехи, къщи, бижута и приятели, тя се заобикаляше с най-доброто, което можеше да се купи с пари.