Младият мъж въртеше кристалната чаша в ръка, загледан в кехлибарената течност, и наблюдаваше как светлината от огъня играеше сред прелестните стъклени призми. След това внезапно изгълта съдържанието й и я захвърли на пода.
Протегна ръка към завесата на леглото, уви я около пръстите си и, като стисна зъби, се изправи до седнало положение. На смътната светлина видя краката си, неповдижни както винаги, увити като мумии в бели чаршафи.
Отхвърли встрани завивките.
Тялото му гореше едновременно от горещина и от студ. Потеше се и тръпнеше. Стаята се въртеше край него. Херцогът се запита дали причината за този ефект се дължеше на висококачествения портвайн на баба му или на необичайните физически усилия, които бе положил. Кога за последен път бе направил опит да ходи? Нито веднъж след нощта на нападението, когато разбойниците се бяха нахвърлили отгоре му и върху шестимата момци, с които бе ходил на конните надбягвания, всичките до един надути и самовлюбени като него самия, с надути от дневната печалба кесии, в много добро настроение благодарение на алкохола, духом вече с хубавките леки момичета, които ги очакваха в прочутия Ийст Енд в Лондон. Беше лежал в продължение на цял час в калта, с лице към земята, и бе наблюдавал как кръвта образуваше малка топла локва под бузата му и от нея се издигаше пара. Беше почти мъртъв, бе изживял странен миг, когато му се бе сторило, че напуска тялото си, че се издига над пръснатите младежи, стенещи и в повече или по-малко плачевно състояние, видя и самия себе си, херцог Солтърдън, с бяло като платно лице и облян в кръв. Сред ослепителна светлина пред очите му преминаха неговото минало, настояще и бъдеще: едно дете, залепило носле в стъклото на прозореца, което наблюдаваше как брат му играе на слънце, докато то самото трябваше да слуша, макар и неохотно и с половин внимание, монотонните поучения на прекалено сериозния си възпитател, който по повод и без повод му напомняше за огромната отговорност, която стоеше пред него, а именно, да бъде достоен заместник на баща си.
— Копелета — произнесе на глас той и сякаш в отговор откъм загасващия огън се дочу някакво леко пукане; вероятно бе прегоряла и се бе счупила някоя съчка или сред жаравата бе изсъскала мъзга, потекла от дърветата.
Вратата на стаята се отвори. През нея на пода падна сноп светлина и върху нея се очерта женска фигура, по-скоро тъмен силует, който поспря за момент, очевидно изумен от гледката на кацналия на единия край на леглото мъж, абсолютно гол, ако се изключи чаршафът около хълбоците му, потен и задъхан от усилията.
— Мария? — повика Солтърдън, вкопчен в леглото.
Усети, че пулсът му се ускорява, че му олеква задето тя все пак не бе събрала жалкия си багажец и не го бе понесла надалеч от Торн Роуз, по-далеч от него и от идиотските му и безплодни задявки.
— Е, к’во — най-неочаквано достигна до ушите му странно прелъстителното приветствие на Моли. — К’во виждам тук? Дай на един мъж малко повечко грижи и той внезапно съ й поправил смайващо бързо. — Слугинята затвори вратата зад гърба си и, като поклащаше бедра, тръгна към него с поднос сладки в ръцете. Щом се озова на светлото петно край леглото му, тя се усмихна и намигна. — Помислих си, чи може да съ почувствате малко самотен. Рекох си, чи може да ви дойде добре една тортичка-две… или три2.
Изкиска се и остави таблата на нощната масичка.
— Къде е мис Аштън? — попита младият мъж.
— Мис Аштън, тъй ли? Струва ми съ много официално, след кат’ само преди минутка я нарекохте „Мария“.
— Къде е тя? — попита той.
— Има ли значение? Няма нещо, коет’ тя да може да стори за вас, а аз да не мога.
Погледна към гърдите й, които, за разлика от тези на Мария, бяха изключително налети. Беше без долна риза. Зърната приличаха на тъмни монети под полупрозрачната материя на блузата й. Какво, по дяволите, мислеше да прави тази жена?
Тя отчупи парче плодова пита, провря пръст в топлия вишнев пълнеж и изгреба мекия, с цвят на кръв плод. От едната страна на показалеца й потече сироп.
— Какво, по дяволите, правиш? — попита най-после Солтърдън, вперил поглед в пръста й. — Това беше толкова вкусен сладкиш.
Моли приближи вишневото сладко до устните му и лепкавият сироп потече на тънка струйка по голите му бедра. Устните й се разтвориха в полуусмивка. Клепачите й натежаха.
Младият мъж сведе бавно поглед към онова, което му предлагаше.
Мили Боже. Та тя го прелъстяваше… или се опитваше да го направи. Червенина от смущение изби по лицето му, по врата, по раменете. Въпреки това отвори уста и й позволи да напъха в нея вишните и заедно с тях — върховете на пръстите си. Сиропът беше топъл, лепкав и сладък, плодът — твърд и налят. Заби внимателно зъби в него. Очите му се затвориха, а съзнанието му отлетя назад, в миналото, към други жени, любовници, които бе любил с устни и език, бе се наслаждавал на вкуса и уханието им, бе завирал езика си в тях, докато нектарът на тяхното желание го подлудеше и го накараше да проникне в тях толкова страстно и неудържимо, че да ги накара да викат от удоволствие и благодарност.