— Метнал се е на татко — и двамата са високи и кльощави. — Пийбоди отново прегърна брат си. — Зийк е най-способният, истински художник в своя занаят. Изработва изключително красиви мебели и шкафове.
— Преувеличаваш, Дий. — Младият мъж се изчерви като рак. — Обикновен дърводелец съм, но ме бива с инструментите, това е всичко.
— Напоследък ми върви да се срещам с майстори — иронично промърмори Ив.
— Защо не ми съобщи, че пристигаш в Ню Йорк? — попита Пийбоди.
— Исках да те изненадам. Всъщност до преди няколко дни още не знаех дали ще пътувам.
Той нежно помилва сестра си, а Ив отново си помисли колко сложни бяха човешките взаимоотношения. В някои случаи те не бяха подвластни на секса или на жаждата за власт. Понякога обичта беше неподправена.
— Онези хора, които ме посетиха в Аризона и видяха образците ми, поръчаха да им изработя шкафове.
— Браво! Колко време ще ти отнеме работата?
— Нямам представа.
— Все едно, ще живееш при мен. Ще ти дам ключа и ще ти обясня как да стигнеш до жилището ми. Трябва да вземеш метрото… Не се разхождай по улиците, Зики. Тук е различно от родното градче. Ако носиш парите и личната си карта в задния си джоб…
— Пийбоди — прекъсна я Ив, — освобождавам те за днес. Придружи брат ти до жилището ви.
— Не искам да преча на работата ви… — започна Зийк.
— Ще ни пречиш повече, ако сестра ти се притеснява, че ще те нападнат поне шест пъти, докато стигнеш до апартамента й. — Ив се поусмихна, за да смекчи ефекта от резкия си тон. — И без това в момента нямаме много работа.
— А убийството, извършено от Кук?
— Мисля, че ще се справя и сама. Ако възникне необходимост, ще ти се обадя. Върви да покажеш на Зийк чудесата на Ню Йорк.
— Благодаря, лейтенант. — Пийбоди хвана ръката на брат си и мислено се зарече да не му позволи да види тъмните страни на живота в многомилионния град.
— Приятно ми беше да се запознаем, лейтенант.
— На мен също. — Ив ги наблюдаваше, докато излизаха. Зийк се привеждаше към сестра си, която не можеше да сдържи радостта си от пристигането му.
Тъй като от малка беше останала без родители, семейните отношения й бяха непонятни, но все пак с радост забелязваше, че има и сплотени семейства.
— Всички обичаха Джей Си — заяви Крис Типъл, изпълнителният директор на „Брансън“. Беше трийсетина годишен, а косата му беше червеникава като клепачите му, подпухнали от плач. Дори и сега плачеше и не се опитваше да скрие сълзите си, които се стичаха по симпатичното му лице.
„А може би точно в това е бил проблемът“ — помисли си Ив и търпеливо изчака Крис да избърше страните си със смачканата си носна кърпа, после промърмори:
— Моите съболезнования за тежката ви загуба.
— Не мога да повярвам, че той никога повече няма да влезе през онази врата… — Той се разрида. — Всички са потресени. Когато днес сутринта Би Ди ни съобщи за случилото се, колегите останаха безмълвни. — Притисна носната си кърпа към устата си, сякаш гласът отново му изневеряваше.
Би Ди беше Донал Брансън, брат и съдружник на мъртвия. Ив знаеше този факт, ето защо изчака Крис да свърши.
— Искаш ли вода, Крис? Да ти дам ли транквилант?
— Вече взех таблетка за успокояване, но май не ми помага. С мъртвия бяхме много близки… — Крис бършеше насълзените си очи, та не забеляза изпитателния поглед на Ив.
— Искаш да кажеш, че сте имали… взаимоотношения на лична основа, така ли?
— О, да. Повече от осем години работя заедно с Джей Си. Беше много повече от работодател. Беше… беше като баща за мен… Извинете.
Той закри лицето си с длани, очевидно беше завладян от чувства.
— Съжалявам. Джей Си не би харесал подобна проява на слабост. Но не мога… Мисля, че никой от нас не може да възприеме случилото се. Всички ще прекъснем работа в продължение на една седмица — чиновниците и персоналът в нашите фабрики. Погребалната… — Той замълча и се опита да се овладее. — Погребалната церемония ще се състои утре.
— Не губите ли време, а?
— Навярно и Джей Си би пожелал същото. Боже мой, как е могла да го направи? — Смачка на топка мократа си носна кърпа и впери в Ив невиждащия си поглед. — Как е могла? Джей Си буквално я обожаваше.
— Познаваш ли Лизбет Кук?
— Разбира се. — Той стана и закрачи из стаята, а Ив изпита странно облекчение. Струваше й се абсурдно да наблюдава разплакалия човек, докато той седеше на розов стол във формата на слон. Самата тя „имаше удоволствието“ да седи на лилаво кенгуру.
Докато оглеждаше кабинета на покойния, й беше станало ясно, че той е бил като дете, което се е радвало на играчките, произвеждани от компанията. Многобройните полици бяха отрупани с тях — от космическа станция, която се задействаше чрез дистанционно управление, до минидроиди, които изпълняваха различни функции. Предпочиташе да не ги гледа — все й се струваше, че внезапно ще оживеят и… Бог знае какво щеше да се случи.