Господи!
Когато се приближи до кабинета прозрачната стъклена врата се отвори. Зад подковообразното бюро седеше бледа жена с уморени очи и отговаряше на многобройните обаждания на видеотелефоните.
— Много благодаря. Обаждането ви се записва, вашите съболезнования ще бъдат предадени на семейството. Погребалната церемония ще бъде утре в четиринайсет часа в „Куайът Пасаджис“, Сентрал Парк Саут. Да, всички сме потресени… голяма загуба за обществото. Благодаря за обаждането.
Жената вдигна поглед и печално се усмихна на Ив.
— Съжалявам, но господин Брансън не може да ви приеме. Няма да работим до следващия вторник.
Ив извади значката си.
— Разследвам убийството на брат му. Шефът ви в кабинета ли е?
— Извинете, лейтенант, не ви познах. — Непознатата потърка подпухналите си клепачи и се изправи. — Един момент, ако обичате.
С грациозна походка тя заобиколи бюрото, почука на бялата врата и изчезна във вътрешното помещение. Ив дочу тихите звуци, сигнализиращи за постъпващи обаждания по видеотелефона, който имаше няколко линии, после вратата отново се отвори.
— Заповядайте, лейтенант. Желаете ли да ви донеса нещо за пиене? — попита секретарката.
— Не, благодаря.
Тя влезе в кабинета и веднага забеляза, че обзавеждането беше съвсем различно от онова в кабинета на покойния. Мебелите бяха елегантни, тапицирани с тъкани в приглушени тонове; всичко говореше за изискан вкус и голямо богатство. Нямаше абсурдни столове с формата на животни, нито ухилени миниатюрни дроиди. Сивкавите и синкавите цветове действаха успокояващо. Върху бюрото нямаше глупави играчки, плотът беше празен, за да бъде използван във всеки момент.
Би Доналд Брансън стоеше зад бюрото. За разлика от брат си беше слаб мъж и носеше елегантен костюм. Косата му с цвета на старо злато беше пригладена назад и откриваше високото му чело. Изненадващо тъмни ресници обграждаха бледозелените му очи.
— Лейтенант Далас, много мило, че идвате лично. — Тихият му глас действаше успокояващо като помещението. — Щях да ви се обадя, за да ви благодаря за деликатността, с която снощи ме уведомихте за смъртта на брат ми.
— Моля да ме извините, задето ви безпокоя в подобен момент, господин Брансън.
— Не се притеснявайте. Заповядайте, седнете. Опитваме се да… преодолеем скръбта.
— Разбрах, че всички са харесвали брат ви.
— Не го харесваха, а го обичаха — поправи я той, когато двамата се настаниха в удобните кресла. — Невъзможно бе да не обичаш Джей Си, може би заради това не мога да повярвам, че е мъртъв и че го е постигнала толкова ужасна смърт. Лизбет беше като член на семейството. Боже мой! — Той вдигна треперещата си ръка, опитвайки да се овладее. — Извинете… — промълви след миг. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Господин Брансън, ще се постарая час по-скоро да приключим разговора. Госпожа Кук твърди, че е разбрала за връзката на брат ви с друга жена.
— Какво? Това е пълен абсурд. — Той гневно махна с ръка. — Джей Си беше влюбен в Лизбет и изобщо не поглеждаше други жени.
— Тогава защо го е убила? Караха ли се често?
— Брат ми не понасяше скандалите — уморено заяви Брансън. — Беше благ човек, неспособен на жестокости, и изобщо не беше донжуан.
— Не мислите, че е проявявал интерес към друга жена, така ли?
— Ако действително се е влюбил в друга — което е невероятно, — щеше да го каже на Лизбет. Беше изключително почтен и никога не би започнал да излиза с друга жена, без да скъса с предишната си любовница. Знаете ли, в някои отношения беше наивен и честен като дете.
— Ако приема твърденията ви за верни, тогава липсва мотив за убийството. С брат ви сте били собственици на компанията. Кой ще наследи неговия дял?
— Аз. — Брансън скръсти ръце. — Компанията е била основана от нашия дядо. С брат ми я ръководихме повече от трийсет години. В договора ни има клауза, според която след евентуалната смърт на един от нас другият брат или децата му наследяват дяловете му от компанията.
— Възможно ли е да е приписал част от акциите си на Лизбет Кук?
— Не. Както вече споменах, бяхме подписали договор.
— А може би й е завещал голяма сума и акции в други предприятия.
— Нищо чудно. Той имаше пълно право да се разпорежда с личното си имущество.
— Което навярно е значително.
— Права сте. — Брансън я изгледа и поклати глава. — Нима мислите, че го е убила, за да наследи богатството му? Не вярвам. Винаги е бил много щедър към Лизбет, а тя получава… получаваше много висока заплата в нашата компания. Едва ли го е убила заради парите му.