— В момента това е единственият вероятен мотив за престъплението — заяви Ив. — Трябва да ме свържете с адвоката на вашия брат и да ми съдействате, за да узная съдържанието на завещанието.
— Разбира се. — Той натисна някакво копче върху плота на бюрото и голямото чекмедже се отвори. — Имам визитната картичка на Сузан. Веднага ще й се обадя — добави, като стана да подаде на Ив визитката. — Ще я предупредя да ви предостави необходимата ви информация.
— Благодаря за съдействието.
Когато излезе от сградата, тя погледна часовника си. Навярно щеше да отиде при адвокатката следобед. Разполагаше с достатъчно време, за да се отбие в работилницата на Майстора.
Трета глава
Пийбоди остави двете чанти с продукти, които беше купила по пътя, и извади ключа си. Беше се запасила със солидни количества пресни плодове и зеленчуци, печена соя и стар фасул, купила бе дори от кафявия ориз, който ненавиждаше от детинство.
— Скъпа сестричке… — Зийк остави на площадката сака, в който се съдържаха всичките му лични вещи, и побърза да помогне на Пийбоди. — Не биваше да купуваш такива огромни количества.
— Не съм забравила, че имаш вълчи апетит. — Тя се обърна и закачливо му се усмихна. Не й се искаше да му обяснява, че самата тя консумираше храни, които не би докоснал нито един уважаващ себе си представител на „Свободна ера“: мазнини и сандвичи, приготвени по синтетичен начин, заместители на месото, а отгоре на всичко пиеше и алкохол.
— В Ню Йорк цените на пресните плодове и зеленчуци са безбожни, а ябълките, които купи, са набрани Бог знае кога — отбеляза Зийк, като мислено добави: „Освен това се съмнявам, че са екологично чисти.“
— За съжаление овощните градини в Манхатън са твърде малко — язвително каза Пийбоди.
— Не се заяждай. Трябваше поне да ми позволиш аз да платя за покупките.
— Глупости. Намираш се на моя територия, освен това си първият член на семейството, който ще ми гостува. — Тя отключи вратата и се обърна да вземе чантите.
— Не искам да те притеснявам. Трябваше да потърся някое от общежитията на „Свободна ера“.
— Отдавна съм забравила какво е да живееш в общежитие. Получавам добра заплата и мога да си позволя да посрещна както подобава любимия си брат. — Тя отметна косата от челото си. — Заповядай. Жилището ми не е луксозно, но сега това е моят дом.
Зийк я последва и намръщено огледа всекидневната. Забеляза канапето с провиснали пружини, масите, отрупани с какво ли не, ярките плакати по стените. Щората на прозореца беше спусната и Пийбоди побърза да я вдигне.
Отсреща се издигаше висока сграда и гледката беше доста потискаща, но младата жена обичаше да наблюдава забързаните минувачи. Включи осветлението и си помисли, че в апартамента цари същият хаос като в шумната улица отвън.
Внезапно си спомни, че беше оставила в компютъра си диск с психологическия профил на сериен убиец, който подлагаше на жестоки изтезания жертвите си. Трябваше да го скрие някъде.
— Ако ме беше предупредил за пристигането си, щях да подредя жилището.
— Не вярвам — дори когато живееше при нас, стаята ти вечно беше разхвърляна.
Той закачливо й се усмихна и влезе в мъничката кухня, за да остави чантите с покупките. Странно, но изпита облекчение, когато видя, че жилището на сестра му някак си е като самата нея — скромно и непретенциозно. Забеляза, че кранчето на чешмата капеше, а върху домакинския плот имаше тъмно петно от изгаряне. Помисли си, че ще направи всичко и дори се учуди, че сестра му сама не се е погрижила за това.
— Аз ще прибера продуктите. — Пийбоди свали палтото си и фуражката си и побърза да го последва в кухнята. — Остави си багажа в спалнята. Докато си тук, ще спя на канапето.
— Не си познала. — Той вече подреждаше покупките в шкафовете и ако беше изненадан от запасите й с нездравословни храни, не се издаде. — Аз ще спя на канапето.
— То се разтяга и е доста широко — заяви тя и се запита дали има чисти чаршафи. — Но пружините му са се разтегнали.
— Мога да спя дори на полето.
— Знам. Спомням си как си устройвахме лагери по време на двудневни пътешествия и всички казваха, че на теб ти стигат една скала и одеяло, за да се чувстваш комфортно. — Усмихна се, прегърна Зийк и притисна страна към широкия му гръб. — Божичко, колко ми липсваше!
— Всички ние — мама, татко, братята и сестрите — се надявахме, че ще си дойдеш у дома на Коледа.
— Нямах възможност. — Тя отстъпи, когато брат й се обърна. — Нещата се объркаха… — Нямаше намерение да му разказва какво се беше случило. — Но скоро ще намеря свободно време, обещавам.