— Променила си се, Дий. — Той докосна страната й. — Изглеждаш някак… „официална“. Улегнала… и щастлива.
— Наистина съм щастлива. Харесвам професията си. — Младата жена стисна широката му длан. — Не знам как да го обясня, та да го разбереш.
— Не е необходимо — вижда се от пръв поглед. — Зийк извади опаковка с шест кутии натурален сок и отвори малкия хладилник. Знаеше, че не винаги е необходимо да разбираш ближния си. По-важното беше да го приемаш със слабостите му. — Чувствам се неловко, задето те откъснах от работата ти.
— Недей. Не съм взимала отпуска от… — Тя поклати глава, докато подреждаше кутии и пакети на лавиците. — Бог знае от кога. И днес Далас нямаше да ми разреши да отсъствам, ако имахме спешна работа.
— Харесва ми началничката ти. Мисля, че има силен характер и понякога е доста раздразнителна и пряма. Но не е сурова.
— Прав си. — Пийбоди се обърна и го изгледа. — Колко пъти мама те е предупреждавала да не проникваш в аурите на хората?
Зийк се поизчерви, после виновно се ухили.
— Не проникнах твърде дълбоко, но все пак исках да разбера каква е жената, която се грижи за сестричката ми.
— Сестричката ти е достатъчно голяма, че сама да се грижи за себе си. Защо не разопаковаш багажа си?
— Това ще ми отнеме около две минути.
— А пък на мен ми е необходима само минута, за да те разведа из жилището. — Хвана го за ръката, заедно прекосиха всекидневната и влязоха в спалнята, която беше почти спартански обзаведена с легло, шкафче и нощна лампа. Единственият прозорец беше затворен. Леглото беше оправено, което навярно се дължеше на навика, който Пийбоди беше придобила в детството си. Върху нощното шкафче имаше книга — младата жена предпочиташе да почете преди сън, вместо да слуша музика. Все пак потръпна, когато брат й разлисти криминалния роман, в който се описваше жестоко убийство.
— С такива четива ли се разнообразяваш? — попита Зийк.
— Да.
— Винаги си харесвала криминалните романи. — Той остави книгата обратно на шкафчето. — Всичко се свежда до съществуването на доброто и злото, нали, Дий? Предполага се, че накрая доброто винаги побеждава.
— И аз мисля така.
— Тогава защо злото изобщо съществува?
Пийбоди въздъхна, досещайки се за всичко, което беше виждала, което беше направила, ала продължи да гледа брат си право в очите.
— Никой не е успял да отговори на този въпрос, но трябва да знаем, че злото го има и трябва да се борим срещу него. Точно с това се занимавам, Зийк.
Той кимна и се загледа в лицето й. Сестра му беше живяла съвсем различен живот преди да се премести в Ню Йорк и да стане полицейска служителка. Отначало се занимаваше с пътни произшествия, разтърваваше сбили се скандалджии и вършеше писмената работа, която всички ченгета ненавиждаха. Сега работеше в отдел „Убийства“, ежедневно се срещаше със смъртта и с онези, които отнемаха човешки живот.
Дий наистина се беше променила, помисли си той. Какво ли беше видяла, направила и почувствала, сблъсквайки се с тъмната страна на човешкия характер, та погледът й беше толкова сериозен?
— Кажи, сестричке, бива ли те в професията, която си избрала?
— Да. — Тя се поусмихна. — А след време ще бъде още по-добра.
— Навярно се учиш от тази Далас.
— Така е. — Пийбоди седна на леглото и вдигна очи към Зийк. — Наблюдавах работата й още преди да ме вземе за своя помощничка. Четях всичките й рапорти, опитвах се да й подражавам. Никога не съм предполагала, че ще работя заедно с нея. Наречи го късмет или съдба. Нашите родители са ни учили да вярваме и в двете.
— Имаш право. — Той седна до нея.
— Ив Далас ми дава възможност да проявя способностите си. — Пийбоди въздъхна и добави: — Зийк, родителите ни внушаваха, че всеки от нас трябва да избере своя път в живота и да даде най-доброто от себе си за постигането на определената цел. Точно това и правя.
— Смяташ, че не разбирам, че не одобрявам избраната от теб професия…
— Знаеш ли, държа на мнението ти и се тревожа. — Тя машинално докосна електрошоковата палка, която носеше прикрепена към колана си. — Тревожа се какво ще си помислиш и особено се безпокоя заради онова, което ще почувстваш.
— Недей. Може би още не одобрявам професията ти, но знам, че изцяло си се посветила на нея.
— Винаги си бил най-разбрания от всички нас, братко.
— Грешиш, скъпа. — Той шеговито я побутна по рамото. — Когато си най-малкото дете в семейството, се учиш от грешките на по-големите си братя и сестри. Стига сме философствали. Мога ли да взема душ?
— Разбира се… — Тя потупа ръката му и стана. — Предупреждавам те, че водата се загрява доста бавно.