Но възторгът на Зийк я накара да си спомни какво е да бъдеш завладян от Ню Йорк, да се възхищаваш от забележителностите му. Докато наблюдаваше брат си, осъзна, че досега е била сляпа за онова, което я заобикаляше.
Прекрасното й настроение не се помрачи дори когато се наложи да покаже значката си на някакъв крадец, които се озърташе за турист, когото да ограби.
Ала когато успя да склони Зийк да отидат в закусвалня и да хапнат нещо топло, реши, че незабавно трябва да му изнесе лекция какво трябва и какво не бива да прави. Не можеше вечно да играе ролята на бавачка. Брат й беше на двайсет и три, но беше наивен и доверчив като петгодишно хлапе.
— Зийк — започна тя, докато притискаше длани до купичката с гореща супа от леща, за да ги стопли, и се опитваше да забрави за соевите наденички, които предлагаше заведението. — Искам да обсъдим какво ще правиш, докато съм на работа.
— Нали ти казах — имам поръчка за изработване на шкафове.
— Да, но моето работно време е… Ами, понякога е удължено. По-често ще бъдеш сам и…
— Не се тревожи за мен. — Той се усмихна и опита супата. — И друг път съм напускал фермата.
— Но никога не си бил в Ню Йорк.
Зийк се облегна назад и иронично я изгледа, както реагират всички младежи, когато сестрите им проявяват прекалена загриженост към тях.
— Обещавам да не нося портфейла си в задния си джоб, да не разговарям с търговци, предлагащи крадени вещи и да не се включвам в игрите на карти, които се организират на Пето авеню, макар да ми се сториха забавни.
— Устройват ги мошеници — ще те оберат с парцалите.
— И все пак изглеждаха забавни — настоя той, но като забеляза смръщените й вежди, реши да не спори. — Обещавам повече да не разговарям с непознати в метрото.
— Особено с наркомани, които търсят дрога. — Тя забели очи. — Господи, нима не забеляза, че устата му се беше запенила! Случилото се — случило. — Махна с ръка и добави: — Не те моля да оставаш в апартамента през свободното си време. Искам само да внимаваш. Ню Йорк е прекрасен град, но е и като чудовище, което се храни с хора. Не желая да бъдеш сред жертвите му.
— Ще внимавам.
— Обещаваш ли да посещаваш само местата, където обикновено отиват туристите и да не се разделяш с джобния видеотелефон?
— Да, мамичко. — Той отново се усмихна и сърцето на Пийбоди се сви от умиление — изглеждаше толкова млад. — Хайде, готова ли си за въздушната обиколка над Манхатън?
— Разбира се. — Тя се усмихна, въпреки че идеята не я въодушевяваше. Реши да отложи колкото е възможно по-дълго изпитанието, като се престори, че иска да довърши супата си. — Кога трябва да започнеш работа?
— Утре. Уговорихме подробностите преди да замина. Одобриха плановете и разходите, поеха разноските по пътуването ми и престоя ми в Ню Йорк.
— Спомена, че работодателите ти харесали предметите, които изработваш и че сте се запознали по време на почивката им в Аризона.
— Всъщност ме нае жена. — Само като си помисли за нея, сърцето му лудо затуптя. — Тя купи една от дърворезбите, които бях изработил за кооперацията за художествени занаяти. После Силви… мисля, че не познаваш Силви — тя прави предмети от стъкло. Когато бил нейният ред да продава в магазина на кооперацията, споменала пред клиентка, че аз съм проектирал и изработил шкафовете и остъклените витрини. Госпожа Брансън споменала, че със съпруга й търсели дърводелец и…
— Какво? — Пийбоди рязко вдигна глава.
— Търсели били дърводелец…
— Какво име спомена? — Тя сграбчи ръката му. — Брансън ли каза?
— Точно така. Нает съм от семейство Брансън. Господин и госпожа Доналд Брансън.
— О! — Пийбоди изпусна лъжицата си. — Втасахме я!
Ателието на Майстора се намираше близо до Девето авеню, на една пресечка от входа на тунела и районът се ползваше с лоша слава. Сградата беше снабдена със свръхмодерна охранителна система и изглеждаше изключително неприветлива. Прозорците с огледални стъкла не даваха възможност на минувачите да надникнат вътре. По бронираната врата имаше толкова сложни ключалки, че катинарът, поставен от полицията, изглеждаше нелепо.
Обитателите на този квартал се занимаваха предимно с незаконни сделки и предпочитаха никой да не си пъха носа в техните работи. Щом зърнеха Ив, повечето от тях бързаха да се отдалечат, за да не се изпречат на пътя й.
Тя отвори катинара с шперцовия си ключ. За щастие „метачите“ не бяха включили сложните ключалки на Майстора, в противен случай щеше да изгуби време, докато ги декодира. Ненадейно си спомни за Рурк и се запита колко ли секунди щяха да му бъдат необходими, за да се справи със сложните системи.