— Господи, та той е имал възможност да се скрие тук и да изчака да премине нападението на извънземни! — смаяно възкликна тя. — Защо е решил да премине в нелегалност?
Поклати глава, пъхна ръце в джобовете си и бавно се обърна, като се оглеждаше.
Нямаше прозорци. Майстора беше живял като в кутия. После Ив забеляза монитора над леглото, на който се виждаше потокът от минувачи и автомобили на Девето авеню, и побърза да се поправи — мониторите служеха вместо прозорци.
Затвори очи и се опита да си спомни как изглеждаше Майстора: беше стар, кльощав, с побеляла коса и зли очи.
„Бил е изплашен и е бързал — помисли си тя. — Взел е само най-необходимото. Нали дълги години е служел в армията — умеел е да се справя във всяка ситуация. Малко дрехи, известна сума… всъщност парите, които беше взел, бяха недостатъчно за човек, който възнамерява да премине в нелегалност.“
Алчността беше типична за Майстора, който беше натрупал богатства, след като взимаше баснословни суми от клиентите си; а пък те на драго сърце му плащаха заради „златните“ му ръце.
Човек в неговото положение е трябвало да вземе пари в брой, кредитни жетони и ключовете от банковите си сейфове.
Всъщност къде беше чантата му? Навярно е прибрал всичко в чантата. „Възможно е тя също да е хвърлена в реката — каза си Ив и отново пъхна ръце в джобовете си. — Или пък убийците да са я взели.“
— Имал е много пари — произнесе на глас тя. — Очевидно не ги е похарчил за обзавеждане на дома си или за разкрасяване на външността си. — Непременно трябваше да провери финансовото му състояние.
Отново се замисли. Майстора е възнамерявал да се скрие при свой приятел. Приготвил е чантата си… и какво е сложил вътре? Взел е портативен видеотелефон и миникомпютър. Не би могъл да работи без тях. Ами оръжие?
Върна се в ателието и погледна над тезгяха. Откри прикрепена под плота поставка с пружина. Приведе се още по-ниско и я разгледа. Възможно ли е старият мошеник да е притежавал електрошокова палка? Убедена бе, че оръжието е било скрито под тезгяха и е било изваждано чрез пружината. Непременно трябваше да прегледа доклада на „метачите“ и да провери дали са конфискували някакво оръжие.
Отново разгледа поставката. За съжаление нямаше представа как са изглеждали армейските шокови палки по време на Градските войни. Въздъхна и прибра поставката в чантата за веществени доказателства. Знаеше къде ще намери подобно оръжие.
Четвърта глава
Тъй като искаше лично да разговаря с Фийни, Ив се върна в полицейското управление. Преди да се качи на ескалатора, спря пред един автомат, за да си вземе шоколадче.
В отдела по „Електронна обработка на информацията“ цареше обичайното оживление. Някои от служителите се занимаваха с поправката на компютри — разглобяваха ги и отстраняваха повредите. Други седяха в кабинки и прослушваха или записваха дискове от конфискувани видеотелефони и електронни дневници. Голямото общо помещение беше изпълнено с толкова оглушително пищене, бучене и вой, че Ив се запита как успяват да мислят тези хора.
Въпреки шума вратата на Фийни беше отворена. Ирландецът седеше зад бюрото си, ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, твърдата му червеникава коса беше щръкнала като таралежови бодли, очите му с тежки клепачи изглеждаха огромни зад дебелите лещи на очилата, каквито използваха микрохирурзите. Докато Ив го наблюдаваше през отворената врата, той извади миниатюрен чип от компютъра, който стоеше преобърнат на бюрото му.
— Хванах те мръснико — доволно рече ирландецът и с деликатността на хирург пъхна чипа в плика за веществени доказателства.
— Какво представлява това? — обади се тя.
— А? — Той примигна, после отмести очилата и се загледа в младата жена. — Здрасти, Далас, малко ме стресна. За това сладурче ли питаш? Ами, то е нещо като брояч. — Той посочи пликчето с чип и се усмихна. — Някаква банкова касиерка, която е разбирала от електроника, го е инсталирала на служебния си компютър. На всеки двайсети превод депозитът е бил препращан в нейната сметка в Стокхолм. Умно измислено, нали?
— Но ти си по-умен.
— Абсолютно си права. Всъщност какво търсиш тук? — Докато говореше, той методично поставяше етикетчета на веществените доказателства. — Може би ти се е приискало да поприказваш с истински ченгета?
— Да речем, че ми е домъчняло за красивото ти лице. — Тя приседна на ръба на бюрото му и се усмихна, когато ирландецът гневно изсумтя. — А може би съм дошла да те попитам дали разполагаш с малко свободно време.
— За какво?