— Спомняш ли си Майстора?
— Разбира се. Гадняр със златни ръце. Бива го почти колкото мен. Може да вземе свръхмодерен компютър и за нула време да направи от него цели шест. Предполагам, че е страшно способен.
— А сега е страшно мъртъв.
— Не думай? — Погледът на Фийни изразяваше искрено съжаление. — Какво се е случило?
— Извадили са го от реката. — Тя му разказа всичко: от срещата си с Плъха до огледа на работилницата.
— Навярно старият боен кон се е забъркал в нещо много опасно, та да се уплаши толкова — замислено изрече Фийни. — Сигурна ли си, че не са го отвлекли от дома му?
— Това граничи с невъзможното. Наблюдавал е помещенията и улицата чрез камери. Външната врата е бронирана и е с хиляда ключалки. Има само един прозорец, който е с нечупливо стъкло и с решетки. Надникнах и в кухнята му. Имаше достатъчно провизии и вода, за да изкара цял месец под обсада. Защо е решил да бяга?
— Да пукна, ако знам. Колегата от Джързи ще ти представи ли материалите по случая?
— Не разполага с нищо особено. Самата аз още не съм се добрала до важни сведения. Информацията е от един мой шпионин, а той е страхлив като заек. Но е ясно като бял ден, че Майстора се е забъркал в нещо голямо и са го очистили. Не са проникнали в жилището му, следователно не са се добрали до компютъра му, който има допълнителна защитна система. Питам се дали имаш време да си поиграеш и да се опиташ да проникнеш в компютъра.
Фийни се почеса по главата и машинално посегна към купичката със захаросани бадеми върху бюрото.
— Мисля, че ще се справя. Навярно е взел със себе си всичко най-важно, щом е смятал да премине в нелегалност. Майстора беше изключително умен. Но може би е оставил копие. Струва си да погледна.
— Много благодаря. — Ив се изправи. — Моля те, запази го в тайна. Още не съм го съгласувала с командира.
— Ако открия нещо, ще му го покажем.
— Съгласна съм. — Тя грабна шепа бадеми и се запъти към вратата, но си спомни нещо и се обърна. — Каква сума е присвоила онази касиерка?
Фийни погледна към микроустройството.
— Малко повече от три милиона. Нямаше да я спипат, ако се беше задоволила с трите милиона и беше изчезнала.
— Човешката алчност е безгранична — отбеляза Ив.
Докато вървеше към канцеларията си, хрускаше бадемите и размишляваше.
Откъм общото помещение се разнасяха виковете и проклятията на задържаните, чуваха се гласовете на нападнатите или ограбени хора, които даваха показания, непрекъснато звъняха видеотелефоните, две жени с писъци се нахвърлиха една върху друга заради мъртвец, когото и двете твърдяха, че са обичали.
Странно, но напрегнатата атмосфера подейства успокояващо на Ив след посещението й в отдела по електроника.
Реши да помогне на дежурния полицай и дръпна назад едната пищяща жена, докато той се бореше с другата.
— Благодаря, Далас — ухили й се Бакстър.
— Признай, че тайно се наслаждаваше на гледката — промърмори тя.
— Нищо не може да се сравни с бой между жени. — Бакстър притисна пленницата си на единия стол и побърза да й сложи белезници, преди да е издрала с нокти лицето му. — Ако не беше побързала да се намесиш, мацките щяха да разкъсат дрехите си.
— Много си хитър, Бакстър. — Ив се наведе и прошепна на жената, като я стисна по-здраво, тъй като непознатата се мяташе като риба: — Чу ли го какво каза? Ако отново се нахвърлиш върху съперницата си, ще доставиш удоволствие на тези момчета. — Това ли искаш?
— Не. — Жената замълча, сетне подсмръкна и изпищя: — Искам си моя Бари!
Думите й разплакаха съперницата й и помещението закънтя от риданията им. Ив забеляза как Бакстър настръхна, злобно се усмихна и побутна жената към него.
— Твоя е, приятел.
— Адски съм ти задължен, Далас.
Ив, която беше доволна от ролята си в малката драма, влезе в канцеларията си и затвори вратата. Тук поне цареше относително спокойствие. Тя се настани зад бюрото си и се свърза със Сузан Дей, адвокатката на покойния Джей Брансън.
След като обаждането беше прехвърлено от секретарката на помощничката, най-сетне на монитора изплува лицето на Сузан. Адвокатката беше на около четирийсет и погледът й подсказваше остър ум. Късо подстриганата й черна коса обрамчваше красивото й лице. Кожата й беше матова като оникс, очите й бяха като въглени. Носеше пурпурно червило, в същия цвят беше мъничката обеца на лявата й вежда. Сузан не се усмихваше, дори изглеждаше някак строга.
— Лейтенант Далас, Доналд Брансън ми съобщи, че сте искала да разговаряте с мен.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо Дей. Известно ли ви е, че разследвам обстоятелствата около смъртта на Джей Брансън?