Най-неприятното беше, че нямаше начин да вземе оръжието си, а значката трябваше да пъхне в глупавата вечерна чантичка.
Рурк, който беше забелязал, че съпругата му седеше като на тръни, я прегърна през раменете и се усмихна.
— Какво те тревожи, скъпа?
— Ченгетата не носят скъпи вечерни рокли и не се возят в лимузини.
— Правят го само онези, които са омъжени за мен. — Докосна ръката й и отново се усмихна. Гордееше се със съпругата си, чиято красота се подчертаваше от елегантния, но семпъл тоалет.
— Все пак трябваше да вземем моята кола.
— Признавам, че сегашното ти возило е сто класи над предишното, но все пак не е много комфортно. Освен това ако шофираше, нямаше да имаш възможност да опиташ великолепните вина, които ще бъдат поднесени на вечеря. А което е още по-важно… — Той вдигна ръката й и шеговито ухапа дланта й, — нямаше да мога да ти се наслаждавам, докато пътуваме.
— Не забравяй, че съм на работа.
— Не си. Дежурството ти свърши преди шейсет минути.
— Грешиш, нали си взех един час почивка!
— Така беше. — Рурк се премести по-близо до нея и плъзна ръка по бедрото й. — Ще застъпиш на работа, когато отидем в апартамента, но засега…
— В този момент съм на работа, приятел. Махни си ръката, че ще те арестувам за нападение на полицейски служител.
— Когато се приберем вкъщи, ще ме уведомиш какви са правата ми и ще ме разпиташ.
Тя се изкиска и прошепна:
— Перверзен тип! — После слезе от колата.
— Парфюмът ти е прекрасен — доколкото ми е известно, ченгетата не ухаят толкова приятно — заяви Рурк, докато вървяха към достолепната сграда.
— Радвай се, че успя да ме напръскаш преди да съм предусетила намерението ти. — Когато Рурк закачливо погъделичка шията й, Ив рязко отметна глава. — Много си игрив, на какво се дължи?
— Може би е защото прекарах изключително приятно обедната си почивка — сериозно заяви той. — Настроението ми е чудесно.
Ив неволно се усмихна, после смутено се покашля.
— Престани да се хилиш като идиот. Брансън е мъртъв и отиваме в дом, където има опечалени роднини.
— Имаш право. — Рурк машинално я помилва по косата, сетне натисна звънеца. — Мъчно ми е за Джей Си.
— И него ли си познавал?
— Бяхме доста добри познати и го харесвах. Беше изключително приветлив и непринуден.
— Това е всеобщо мнение. Възможно ли е подобен човек да изневери на любовницата си?
— Трудно ми е да преценя. Заради секса дори най-уравновесените мъже допускат грешки.
— Нима? — Тя повдигна вежди. — Ако някога ти се прииска да „допуснеш грешка“ по отношение на мен, спомни си какво може да направи една жена с бормашина „Брансън“.
— Скъпа моя, радвам се, че толкова ме обичаш. — Рурк закачливо я ощипа.
Вратата им отвори прислужница с погребално изражение; носеше черен костюм, а когато заговори, новодошлите доловиха английския й акцент.
— Дебър вечер. — Тя едва забележимо кимна. — Съжалявам, но в момента семейство Брансън не приемат посетители. Починал е член на семейство.
— Аз съм лейтенант Далас. — Ив извади значката си. — Домакините са предупредени за нашето посещение.
Прислужницата се втренчи в значката, после кимна. Едва сега Ив забеляза странното й примигване, подсказващо, че жената е дроид.
— Разбира се, лейтенант. Моля, заповядайте. Ще свалите ли палтата си?
— Да. — Ив се съблече и изчака, докато прислужницата взе и палтото на Рурк.
— Последвайте ме, ако обичате. Семейството е в големия салон.
Младата жена се огледа. В дъното на просторното фоайе с висок таван се виеше вътрешна стълба. Върху боядисаните в седефеносиво стени бяха окачени изящни графики. Подът беше облицован с теракотни плочки в същия оттенък на сивото и помещението изглеждаше едновременно изискано и просторно. Светлината от лампите, монтирани на тавана, напомняше лунни лъчи, които проникват през гъста мъгла. Бялата вита стълба сякаш плуваше в празно пространство.
Когато тримата се приближиха, двете високи врати безшумно се плъзнаха встрани. Камериерката застана на прага, съобщи имената на новодошлите и побърза да се отдръпне.
— Де да имахме такава прислужница вместо Съмърсет — прошепна Ив, а Рурк безмълвно стисна ръката й и двамата влязоха в салона.
Помещението беше просторно, осветлението приглушено. Тук всичко също беше издържано в един цвят — този път син. Мебелите във ветрилообразния кът около камината бяха пастелносини, а самата камина, където гореше буен огън, беше облицована с кобалтови плочки.
Върху полицата бяха подредени различни по големина и форма сребърни вази с бели линии. Тежкият им аромат изпълваше помещението и навяваше мисли за смърт.