Единственото разумно нещо бе, да се раздели учтиво с Дездемона. Знаеше, че е емоционално уязвим. Бе способен да засича компютърните крадци с невероятна ловкост, но изобщо не беше в състояние да разгадае динамиката на междуличностните отношения. Ако питаха него, именно човешките отношения, а не новите гранични пространства на математиката и физиката заслужаваха популярното определение „теория на хаоса“.
Фирмата за доставки на Дездемона се намираше в един стар, преустроен тухлен склад на „Пайъниър скуеър“. Там, настанен на една маса с персонала на „Райт Тъч“, Старк бе изял изненадващо количество от тортелините и питките с аспержи, които му бяха стрували толкова скъпо.
И междувременно беше открил, че цялото семейство на Дездемона, от три поколения насам, са хора на театъра.
Винаги бе смятал, че хората от театъра са високопарни, финансово нестабилни и темпераментни. Нищо от видяното дотук не бе променило мнението му.
Но кой знае защо, това нямаше чак такова значение тази вечер. Предполагаше, че имаше нужда от нещо, което да отвлече ума му от проблемите, а Дездемона и роднините й в този смисъл му направиха чудесна услуга. Склонен бе дори да признае, че в представлението „Муха на стената“ — двусмислена, мрачна и абсолютно неразбираема модернистична дивотия — също имаше някои интересни моменти.
— Съвършената сплесканост на мухата. — Хенри кимна замислено. — Знаеш ли, че това е невероятно проницателно определение, Старк? Не бях мислил за този елемент от ролята на Жулиета. Но тя действително го въплъти, нали?
Старк усещаше, че навлиза в опасна територия. И се опита да се измъкне.
— Бях силно впечатлен. — Очите на Кирстен се разшириха.
— Съвършено точно. Сплескаността. Невероятно беше, Жулиета.
— Наистина ли го мислите? — запита развълнувано Жулиета.
— Разбира се — увери я ентусиазирано Дездемона. Понечи да каже още нещо, но се спря и вдигна поглед, когато една сянка падна върху масата.
— О, здрасти, Иън. Страхотно шоу.
— Мона! — възкликна новодошлият. — Радвам се да те видя. Кой е приятелят ти?
— Това е Сам Старк. Всички го наричат Старк. Старк, това е Иън Айвърс.
— Здравейте — каза Старк.
Иън го погледна с артистично изумление.
— Не и Сам Старк от „Старк Секюрити Системс“? — Старк реши, че сам по себе си въпросът не изисква отговор, и отпи още една глътка от кафето.
Хенри се намеси, за да заглади неловката пауза.
— Той същият.
— Нима? — ухили се Иън и радушно подаде ръка. — Радвам се да се запознаем. Нямах представа, че се интересувате от театър.
— Не точно — промърмори Старк.
Имаше чувството, че няма да хареса Иън Айвърс.
Иън беше към средата на тридесетте. Нисък и, както Старк установи при неохотното ръкостискане, с неприятно влажни длани. Брадичката и талията му вече бяха доста поотпуснати. А може и никога да не са били по-твърди. Дългата му и пооредяла на темето коса бе вързана на опашка. На едното му ухо проблясваше златна обеца. Артистично широките му маслиненозелени панталони се диплеха над обувките. Преливащото черно и зелено на ризата просветваха на неоновата светлина.
— Без да искам чух забележката ви, Старк — каза Иън с израз на най-дълбоко възхищение. — Хенри е прав. Много точно сте схванал замисъла в изпълнението на Жулиета. Тук всичко е абсолютно плоско. И не пропускайте елемента на катарзисното сексуално освобождаване в момента на удара.
Старк скришом избърса ръката си в салфетката на масата.
— Не съм сигурен, че успях да хвана това.
— То бе загатнато съвсем дискретно — увери го Иън. — Слушайте, трябва да бягам. Чакат ме едни хора с пари. Обещах им да поговорим веднага след представлението тази вечер. Но ще се радвам да се видим отново, Старк. Съвременният театър има нужда от хора като вас.
Старк го погледна озадачено.
— Съмнявам се.
— Ей, говоря сериозно — възкликна Иън. — Малко хора с вашето положение биха осъзнали значимостта на един периферен театър. Ще се върна при вас. — Той махна на Дездемона. — Доскоро, Мона.
Кимна за сбогом и забърза към едно друго сепаре в ъгъла.
Дездемона сбърчи нос, приведе се към Жулиета и й заговори почти шепнешком:
— Честно казано, не мога да повярвам, че ти и леля Бес държите да излизам с него. Знаеш, че никога не излизам с мъже, които ме наричат Мона.
— Дай му шанс — настоя Жулиета също така тихо. — Той наистина не е лош човек и двамата имате твърде много общо.
— О, стига! — Дездемона завъртя очи нагоре и погледна малко накриво Старк. — Жулиета и леля ми са непоправими сватовници.