Изненада се, когато тя не се опита да го спре да влезе в апартамента. Но определено се постара да не му дава повод да се бави. Влезе бързо в антрето, извърна се и му подари още една изкуствена усмивка.
— Благодаря, че ме придружи. Жалко, че не можеш да останеш. Знам, че трябва да прибереш Джейсън и Кайл.
— Да.
Старк стисна силно ключовете в ръката си. Обхвана мансардата само с един поглед. Възможно бе Тони да се крие в банята или гардероба, но това сякаш бе малко вероятно. Дездемона не изглеждаше чак толкова нервна. Само нямаше търпение, той да си тръгне.
Погледът й се смекчи и устните й се разтвориха, като че ли искаше да каже още нещо. Вместо това се надигна на пръсти и докосна устните си до неговите.
— Лека нощ, Старк — прошепна му.
— Лека нощ.
Можеше да се закълне, че видя нетърпение, изписано върху лицето й, или бе просто безпокойство. Не бе особено добър в тълкуването на подобни неща.
Усети пръстите и да се плъзгат по врата му. Не откъсна очи от нея, докато тя не затвори внимателно вратата под носа му.
Постоя за миг в коридора, после се извърна и тръгна към асансьора. Спусна се до гаража. Влезе в колата, посегна към телефона и набра номера на ресторанта.
— Бихте ли извикала господин Макбет Уейнрайт на телефона, ако обичате? — помоли управителката. — Той е на празненството в банкетната зала.
— Момент. Ще го извикам. Макбет се обади.
— Ало?
— Старк е. Имаш ли възможност да прибереш Джейсън и Кайл у дома и да останеш с тях няколко часа?
Макбет се разсмя.
— Не е проблем. Имах някакво предчувствие, че ще позвъниш. С Дездемона можете да продължите целувката си за лека нощ, докогато искате. Ще се погрижа за момчетата.
— Благодаря.
— Винаги можеш да разчиташ. И не бързай да се прибираш. Чао.
Старк затвори телефона. Паркира колата в една странична уличка, откъдето можеше да наблюдава стоманената решетъчна врата на гаража.
Не му се наложи да чака дълго. След по-малко от десет минути вратата на гаража се отвори. Появи се червената тойота на Дездемона. Тя излезе на улицата и пое на север.
Старк я последва. Въпросът, измъчвал го толкова време, най-сетне получи отговор. Когато положението станеше напечено, лоялността на Дездемона към заварения й брат, се оказваше по-силна от всичко.
Старк нямаше причина да бъде изненадан. Винаги бе знаел какво място заема в живота й. Онова, което го смайваше, бе тъмното вълнение, надигнало се някъде дълбоко вътре в него. Похлупакът, който затискаше вихъра на хаоса, отново се беше отместил. Ураганът на самотата заплашваше отново да го погълне целия.
XVIII
Дездемона паркира между стария буик и очукания форд и огледа невзрачния мотел, който Тони си бе избрал за убежище. Мястото явно някога бе било прилично и бе приютявало млади семейства и търговски пътници. Но в някакъв момент в миналото то, кой знае защо, бе започнало да запада, а съответно и клиентелата му се беше променила.
Лошо осветеният мотел изглеждаше точно мястото, което някой, принуден да се крие, би избрал, за да се регистрира под чуждо име. „Тони със сигурност е човек с усет за атмосферата на момента“ — реши Дездемона, докато отваряше вратата на колата и слизаше. Един Уейнрайт винаги държеше сметка за декора, на фона, на който щеше да се разиграе сцената.
Паркингът бе полупразен. Когато тръгна към стая номер шест, някакъв автомобил спря на другия му край.
Внушителен мъж, облечен в светли панталони, бели обувки и спортен пуловер, се измъкна иззад волана. Изглеждаше сякаш току-що излязъл от някой голф клуб или яхта. Бледата светлина проблесна по оплешивяващото му теме. Той нервно огледа занемареното място.
Невероятно кльощава жена с неестествено руса коса слезе след него. Тя носеше миниатюрна, подобна на комбинезон рокля, която едва покриваше гърдите и горната част на бедрата й. Дванадесетсантиметрови токове и черни чорапи допълваха картината. В едната си ръка държеше цигара. Изражението върху слабото й лице бе нещо средно между стоическо примирение и неизразима скука.
— Седми номер — каза тя на мъжа с груб глас на пушач, изпълнен с мирова скръб. — Плащаш предварително и използваш презерватив. Ясно ли е?
— Окей, окей, не може ли малко по-тихо, а? — Оплешивяващият мъж се намръщи, съзрял Дездемона, и бързо отмести поглед.
— Какво има? — запита кльощавата. — Страх те е, жена ти да не дебне в храстите ли?