Никой не отговори. Тя погледна часовника си. Минаваше пет и половина. Кирстен сигурно вече бе затворила магазина и бе тръгнала към „Рампата“, Може би Хенри и Иън наистина бяха успели да убедят някой ангел — хранител, да подкрепи „Рампата“ през следващия сезон.
Дездемона сложи ЛДС в джоба на якето си. Взе чантата си, заключи офиса и мина още веднъж през „Райт Тъч“, за да се убеди, че всичко е в изряден ред за другата сутрин.
Както винаги, видът на блестящите плотове и излъсканите плочки я изпълни с дълбоко удовлетворение. Застанала в центъра на кухнята, тя се завъртя и огледа своята лична, собствена сцена. Всичко бе приведено в ред и готово за следващото представление. Дездемона се усмихна на себе си и излезе навън, като грижливо заключи вратата.
Над „Пайъниър Скуеър“ се бе спуснала благоуханна лятна вечер. Последните посетители напускаха магазините и галериите от двете страни на улицата. Баровете и клубовете все още бяха тихи. Щяха да се разбудят за живот доста по-късно вечерта.
Дездемона тръгна по една странична уличка, зави зад ъгъла под един виадукт, после се спусна покрай старите мрачни складове на кея и стигна до „Рампата“. Пред товарния док, където се намираше входът, не се виждаха паркирани коли. Хенри и Кирстен сигурно също бяха дошли пеш като нея. Отвън нямаше никой. Тишината се нарушаваше единствено от приглушения шум откъм голямата магистрала.
Дездемона почука силно на вратата, боядисана в черно и бяло. Никой не отговори. Кирстен и Хенри навярно вече бяха вътре. Нямаше смисъл да я чакат отвън.
Дездемона отвори вратата и влезе в сумрачното фоайе на малкия театър. Една-единствена лампа осветяваше прохода, водещ към местата за сядане.
— Кирстен? Хенри?
Тя затвори вратата и шумът откъм улицата изчезна. Звукоизолацията, поставена от Иън, бе изненадващо ефективна. Във фоайето цареше пълна тишина.
— Иън?
Неясно безпокойство обзе Дездемона. Интуицията на Уейнрайт. Тя си спомни краткия си разговор със Старк вчера, преди той да напусне апартамента й: „За Иън ли говориш?“ „Ами, наистина ми мина през ума.“ „Повярвай ми, не е Иън Айвърс.“
Старк ги усещаше тези неща. Той пръв щеше да заподозре Иън, ако имаше някакви основания. Във всеки случай, не Иън я беше повикал тук. Кирстен й бе изпратила компютърното съобщение.
Дездемона се овладя и дръпна тежката черна завеса, която отделяше фоайето от малката зала.
Сцената бе съвсем слабо осветена. В полумрака тя различи очертанията на мъжко тяло, проснато в единия й край. Разпозна опашката и златната обеца.
— Иън! Господи, Иън!
Изтича по пътеката между креслата. Обзе я ужас. Не бе в състояние да понесе мисълта за още един труп пред себе си.
Скочи на сцената и се приближи до тялото на Иън. За нейно огромно облекчение той простена, когато го докосна. Жив беше.
— Не се движи. — Дездемона коленичи до него. — Дай да видя къде си се ударил. После ще повикам линейка.
Тя се приведе, за да провери, дали има някаква рана, и едва не извика, когато прочете в очите му някакво крайно напрегнато предупреждение. Предупреждение, което не можеше да изрече, тъй като устата му беше запушена.
— О, Боже!
Дездемона забеляза, че ръцете му са вързани. С треперещи пръсти извади кърпата от устата му. Иън тежко си пое дъх.
— Бягай оттук, Мона. Веднага. Полиция. Повикай полиция!
— Ще я повикам. — Дездемона замаяно се изправи на крака.
Ослепителна бяла светлина заля сцената с интензивността на току-що избухнала свръхнова звезда. Дездемона замръзна, прикована от светлината.
— Боя се, че е твърде късно за героизъм.
Гласът, който прокънтя по посока към сцената, бе напълно неузнаваем и съзнателно деформиран от микрофоните на звуковата уредба. Това бе глас на робот — металически и неопределим.
— Тази вечер се събрахме, за да изиграем една малка пиеса. Никой няма да си тръгне, преди финалната завеса.
— Мамка му — промърмори Иън. — Така си и мислех. Той е още тук.
— Кой? — прошепна Дездемона.
— Не знам. Не можах да го видя. Влязъл е след мен. Тя вдигна ръка, в напразен опит да засенчи очите си от ослепителната светлина на прожекторите. Погледна към контролната кабинка. Светлината бе толкова силна, че очите я заболяха. Невъзможно бе да се види каквото и да било.
— Не знам кой сте, — извика — но по-добре е да се махнете, колкото се може по-бързо. Всеки момент ще дойдат и други хора.
— Братовчедът Хенри и жена му Кирстен ли? Не се и надявайте, госпожице Уейнрайт. Аз изпратих съобщението, което ви доведе тук. Роднините ви не знаят нищо.
Дездемона се бореше със страха, който властно се надигаше в нея.