Лек джаз и тежък рок се лееха от отворените врати на ресторантите и баровете от двете страни на улицата. Мускулести гардове седяха на високи столчета до входовете на клубовете и флиртуваха със стройни млади жени с ярко червило на устните и фалшиви диаманти на носовете.
Червената тойота на Дездемона беше паркирана до бордюра. Тя седна зад кормилото и отвори другата врата. Старк не можеше да се сети за нищо особено умно, което да каже, така че продължи да мълчи и, когато тръгнаха.
След като отминаха първия блок, забеляза, че не изпитва обичайното напрежение от необходимостта да започне разговор. Беше истинско облекчение.
Две преки по-нататък Дездемона зави, спусна се по една алея зад старо тухлено здание и използва дистанционно устройство, за да отвори стоманената врата на гаража. После вкара тойотата и я паркира.
Старк слезе и я придружи до асансьора.
— Искате ли да дойдете в апартамента ми и да си повикате такси? — попита Дездемона, докато чакаха вратата на асансьорната кабина да се отвори.
Старк внезапно осъзна, че искаше да се качи в апартамента й повече от всичко друго на света. „А това трябваше да бъде моята брачна нощ!“ — мина му през ума.
— Не. Ще изляза през фоайето. Ще си хвана такси на улицата.
Вратите на асансьора се отвориха. Дездемона влезе вътре и Старк я последва. Стори му се, че тя се напрегна, когато потеглиха нагоре. Наблюдаваше я с ъгълчето на окото си и би могъл да се закълне, че Дездемона правеше някакво упражнение за дълбоко дишане. Преди да успее да измисли как да я попита учтиво, дали нещо не е наред, асансьорът спря.
Дездемона го погледна изпитателно.
— Надявам се, че сте добре.
— Да.
— Наистина съжалявам за станалото днес.
— Забравете го.
— Сигурно е било истински ад за вас.
— Както ви казах, човек свиква и с това.
— Изобщо не ви вярвам. — Тя леко докосна ръкава на кадифеното му сако. — Грижете се за себе си.
— Добре. — Старк направи пауза. — Мога ли да ви дам един съвет?
— По въпроси на компютърната сигурност?
— Не. По семейни въпроси.
В косата й проблеснаха червени светлинки, когато наклони глава на една страна.
— Какъв съвет?
— Не се съгласявайте да ставате гарант на онзи заем на жената на братовчед ви.
— Аз съм единственият човек от семейството, на когото банката би гласувала доверие.
— Прекалено рисковано е. Същото е, като да дадете парите на заем на самата нея.
— Така ли?
— Никога не е много разумно, да се заемат пари на роднини — обясни търпеливо Старк.
Изражението на Дездемона стана някак особено тъжно.
— Вие не сте много близък със семейството си, нали?
— Какво общо има това?
— Нищо. Съжалявам, че не можахте да се запознаете с родителите ми и с брат ми, Тони. Тони е в Лос Анжелис. Направи удар в сапунените истории.
— Да не би да е в пералния бизнес? Дездемона се разсмя.
— В една сапунена опера. Родителите ми поставят „Моята прекрасна лейди“ в един кафе-театър в Тъксън.
— Изглежда имате голямо семейство.
— Което е истински късмет за мен. Старк я погледна замислено.
— По-скоро ми се струва, че те са късметлиите. Вие очевидно сте финансовата ос на цялата операция.
Очите й се разшириха от изненада.
— Не разбирате. Ние сме семейство. Поддържаме се един друг. Дори имаме поговорка, че единственото нещо, на което един Уейнрайт може да разчита, е друг Уейнрайт.
„И те всички разчитат на вас“ — помисли си Старк.
— Никога не съм чувал точно тази поговорка.
— Това е семейният ни девиз. А, преди да си тръгнете, позволете ми да ви дам нещо. — Дездемона бръкна в чантичката си и извади една малка визитна картичка. — Знам, че последното, за което желаете да мислите сега, е възможността да организирате някакво друго светско събиране. Но човек никога не знае.
Старк взе картичката.
— Благодаря.
— Лека нощ, Старк.
— Лека нощ.
Старк видя странното напрежение да се връща в очите й, докато вратите на асансьора се затваряха.
Поколеба се още миг, после се извърна и излезе от фоайето. Почти веднага намери такси. Качи се и се облегна на седалката. Пръстите му несъзнателно погалиха релефния надпис „Райт Тъч“ върху картичката, която му беше дала Дездемона. После я прибра в джоба на сакото си.
Чувстваше се уморен и някак остарял. Питаше се къде ли е Памела, и какво ли прави тази вечер.
Може пък да беше за добро. Някак си имаше предчувствието, че бракът им не би продължил дълго. Браковете бяха нещо крехко. Малко хора притежаваха нужната устойчивост, за да ги съхранят. Повечето се измъкваха, когато започнеха мъчнотиите.