Старк знаеше доста по въпроса. Родителите му се бяха развели, когато беше на десет години.
Бе останал при майка си, която се бе омъжила отново и бе създала свое второ семейство. Известно време баща му бе идвал да го вижда през почивните дни, но визитите му ставаха все по-редки и по-редки. А накрая съвсем бяха престанали.
Спомняйки си онова време, Старк трябваше да признае, че той самият бе с доста труден характер. Мрачен, непокорен, враждебен и неотзивчив. Майка му и вторият му баща, ангажирани с новороденото си бебе, скоро изгубиха търпение.
Заведоха го на психолог, а Старк си отмъсти, като се обви в пълно мълчание. Когато психологът вдигна бялото знаме, вторият баща на Старк, преуспяващ бизнесмен, намери решението, удобно за всички. Старк бе изпратен в един пансион на Изток, на три хиляди мили от родния му град.
Роден и израсъл на Западното крайбрежие, той трудно се адаптира в скъпото училище. Остана си самотник почти до края. Но под ръководството на учителите, които доловиха острия ум зад враждебното му поведение, Старк откри математиката, физиката и накрая компютрите.
Скоро разбра, че пасва чудесно в тези спокойни, подредени пространства, където господстваха логиката и разумът, а чувствата не се намесваха.
Бащата на Старк се беше женил още два пъти в годините след първия си развод. Старк смътно си даваше сметка, че освен природените си брат и сестра от страна на майка си, има и някакви братя в Портланд. Той никога не ги беше виждал. Колежът го отведе в университета, който от своя страна го отпрати към Института „Розета“. Институтът пък го насочи към „Старк Секюрити Системс“.
Животът продължаваше. По един или друг начин Старк и роднините му почти безнадеждно се отдалечиха един от друг. Но като че ли това не правеше впечатление на никого.
Не че съвсем беше изгубил връзка. Все още се обаждаше на родителите си за рождените им дни. Те, на свой ред, му изпращаха картички за Коледа.
Бе поканил за сватбата майка си и баща си, но нито единият от двамата не бе дошъл. Старк им бе благодарен за това. Достатъчно унизително бе да си изоставен пред олтара и без присъствието на родителите ти.
Тази мисъл го сепна и го върна в настоящето. Той бръкна в джоба на сакото си и извади личния си дигитален секретар. Включи малкия компютър и си отбеляза, да се обади на родителите си и да им съобщи, че в края на краищата, пак не бе успял да се ожени.
Надяваше се поне, да не са си правили труда, да изпращат подаръци този път. Беше му ужасно неприятно да връща кристалната купа, която майка му бе изпратила преди две години. А така и не бе успял да върне сребърния поднос, който бе получил от третата жена на баща си.
III
Приглушен шепот, напомнящ атмосферата в погребална зала, посрещна Старк в главния офис на компанията му в центъра на Сиатъл, когато влезе в понеделник сутринта.
Роуз Бърнс, секретарката в приемната, му се усмихна несигурно. В усмивката й имаше съжаление, ужас и искрено благоговение. Бе същата усмивка, която бе запазила за него от преди две години, от деня на предишното му сватбено фиаско.
— Добро утро, господин Старк — промълви тя. Очите й бяха достатъчно красноречиви.
— Добро утро, госпожице Бърнс.
Настана мрачна пауза, през която Роуз сведе поглед, също като опечалените, застанали на ръба на някой гроб.
— Времето днес е чудесно, нали?
— Така ли мислите?
Лицето на Роуз стана алено. Тя припряно посегна към телефона, който за щастие, иззвъня в този момент.
Да премине по коридора, водещ към кабинета му, бе истинско мъчение за Старк. Но той го понесе със стоическо примирение. Отвсякъде го пронизваха любопитни погледи. Подчинените му го поздравяваха приглушено и бързаха да се скрият зад бюрата си, за да сверят впечатленията си с останалите.
Но най-лошото все още предстоеше. Старк стисна зъби, когато прекрачи прага на кабинета си.
Секретарката му, Мод Пичкот, се взря в него над ръба на очилата си за четене. Бледите й сини очи го оглеждаха преценяващо. Старк се стегна в очакване на неизбежното.
Мод беше около шестдесетте. На главата си имаше кръгъл шлем от металносиви къдрици и предпочиташе съответстващи сиви костюми. Сами по себе си костюмите й излъчваха внушение за мощ. Бяха винаги двуредни и в стил, който съчетан със солидната фигура на Мод, я превръщаше в сила, с която никой в „Старк Секюрити Системс“ не можеше да не се съобразява.
Главното й хоби беше да виси в магазините за поздравителни картички през обедната си почивка. И вечно бе в търсене за най-подходящия и вдъхновен куплет за всеки отделен повод.