Дездемона се усмихна слабо.
— Радвам се, че чувството за хумор не ви е изневерило. Това е добър знак.
— Така ли мислите?
— Определено. — Тя се приведе напред и подпря ръце върху бюрото. — Вижте, говоря съвсем сериозно. Не бива да оставате тук сам тази вечер.
Старк я гледаше с неразгадаеми очи.
— И какво предлагате? Честно казано, не съм в настроение да дам парти.
Дездемона се поддаде на импулса си.
— Ще ви кажа какво. Дайте да приключим с тази фактура. После можете да дойдете с мен в кухнята на „Райт Тъч“ и да вечеряте с персонала ми. А след това ще отидем заедно на театър.
— Театър?
— В „Рампата“, на „Пайъниър скуеър“. Това е един малък, периферен театър, намиращ се точно под виадукта. Знаете ли го?
— Не. Рядко ходя на театър.
Още в съвсем ранна възраст Дездемона бе научила, че светът се дели на две групи — такива, които обичат театъра, и варвари. Рядко общуваше с вторите, но днес, кой знае защо, бе склонна да направи изключение.
— „Рампата“ е малък театър — продължи тя. — Играят съвременни експериментални пиеси. Братовчедка ми, Жулиета, участва в спектакъла тази вечер.
Старк сякаш се колебаеше.
— Да не е някоя от онези откачени постановки, които нямат нито сюжет, нито декор, а актьорите излизат голи на сцената и хвърлят разни неща по публиката?
Дездемона се усмихна иронично.
— Виждам, че сте запознат с експерименталния театър.
— Чувал съм за подобни неща. Не мисля, че ще ми харесат.
— Погледнете го откъм добрата страна. За човек, изправен пред перспективата да прекара сам първата си брачна нощ, една гола актриса, тичаща по сцената, сигурно е нещо по-интересно от надуваемата, анатомически съвършена кукла.
Старк я погледна замислено.
— Съгласен съм.
II
— Каква гадост! Публиката направо се отврати! — Жулиета Уейнрайт, облечена в плътно прилепнало черно трико и джинси, се срина на пейката до Старк.
— Свършени сме.
Старк дискретно отмести чашата си с кафе встрани от разпилените й коси. Внимателно наблюдаваше появата на поредната представителка на фамилията Уейнрайт. Тя твърде много приличаше на другите членове на сякаш безбройното семейство на Дездемона, с които се бе запознал тази вечер.
Почти всички Уейнрайт притежаваха някаква котешка грация, съчетана със специфичен оттенък на лукавство. Високи, гъвкави, елегантни, те имаха остри, запомнящи се лица, кехлибарени очи и светлокестеняви коси. Като група представляваха великолепна гледка. Движенията им бяха изтънчени, драматични или, най-малкото, необикновени.
Доколкото Старк можеше да прецени, Дездемона бе единственото изключение. Ако трябваше да бъде точен, трябваше да признае, че външността й не бе чак толкова ефектна, както на другите от семейството. Тя беше по-ниска от тях. Движенията й бяха енергични и малко резки, лишени от ленивата котешка грация.
И все пак, от нея се излъчваше нещо много нежно. Нежно и безкрайно привлекателно. Имаше пълни, миловидни устни, огромни сини очи и буйни, дръзко щръкнали червеникави къдрици. Заобиколена от драматичните си роднини, тя напомняше на рижо котенце, попаднало случайно в семейство на леопарди.
Беше късно и уютното кафене, с подходящото название „Муза“, бе изпълнено с членове на фамилията Уейнрайт и други хора от театъра. Повечето от тях бяха намерили тук подслон след малката мърлява „Рампа“, която се намираше само през една сграда. Актьорите и сценичните работници разговаряха с шепата отчаяни театромани, които храбро бяха издържали вечерното представление до последното действие.
— Не са се отвратили, Жулиета — рече успокояващо Дездемона. — Те просто не го разбраха.
— Отблъсна ги. — Жулиета затвори очи в явна тревога. — Струваше ми се, че публиката седи в някоя морга и наблюдава аутопсия. Отзивите ще бъдат ужасни и пиесата ще бъде свалена само след седмица. Чувствам го.
В себе си Старк се съгласи с нея. Отпи от кафето си и се въздържа от всякакъв коментар. Пък и никой се нуждаеше от такъв. Уейнрайт бяха напълно способни да водят разговор и без негова помощ. Във всеки случай, би му коствало доста усилия да вземе думата.
— Кого го е грижа за отзивите? — обади се Кирстен Уейнрайт от другия край на масата. — Това е периферен театър. Играят се експериментални пиеси. Известните критици никога не идват тук. Ако идваха, театърът нямаше да бъде периферен.