А всяка дума ги приближаваше по-близо до сбогуването.
— …Не беше трудно състезание за…
Всяка крачка на конете ги приближаваше до сбогуването. Теса се съсредоточи върху думите му. Искаше да запази всеки разказ, всеки анекдот, всяко приключение. Слушаше гласа му, интонацията, нюансите, напевния му акцент. И се опитваше да запечата завинаги в паметта си начина, по който се усмихваше или повдигаше вежди; звука на смеха му, носещ се от вятъра. Успяваше, но тъпата болка от това, което предстоеше, не си отиваше.
Как би могла да живее без него?
Нямаше голям избор. Не по-голям, отколкото имаше, когато Мерлин я прехвърли през времето и прекъсна молитвите на Галахад. Или когато й каза, че или ще тръгне на това търсене, или ще се превърне в динозавърски обяд. Или когато се влюби в една легенда.
О, имаше право на избор понякога, но той едва ли беше особено добър. От страна на Мордред, разбира се. И Вивиан. Предложението на магьосницата да обединят силите си, сега й се струваше много по-логично, след като разбра за магическите си способности. Разбира се, тях вече ги нямаше. Бе използвала силата си, каквато и да беше, за да върне Галахад към живота. И си струваше. Но жената на Мерлин бе предложила да ги върне и двамата в съвременния свят. Ами ако бе приела сделката на Вивиан? Дали точно в този момент нямаше да седят пред телевизора и да си похапват пица? Не. Той никога нямаше да си прости, ако се откажеше от търсенето. Тя не би могла да му стори това. Той бе дал дума. Освен това Галахад нямаше да се чувства добре в нейния свят повече, отколкото тя се чувстваше в неговия.
— …Но баща ми не мислеше така…
И все пак, нима тя не бе успяла да се справи тук? И може би, само може би, ако той не беше обвързан с отговорността си и обещанията си, би могло да се получи. Сигурно щеше да успее да се адаптира.
Въздъхна. Подобни мисли нямаше да я отведат доникъде. Нямаше смисъл. Това беше съдба. Съдба, ха! По-скоро присъда. От ума й не излизаше образът на древния кръстоносец от последния филм за Индиана Джоунс и тя не можеше да понесе мисълта, че Галахад ще живее завинаги в някаква тъмна пещера под замъка.
Опита се да не обръща внимание на болката в сърцето си. Би било глупава загуба на време отново да започне да плаче. Вече бе проляла достатъчно сълзи по време на това така наречено пътешествие, за да й стигнат за цял живот. Оставаше им толкова малко време и тя не искаше да го прекара, ридаейки, със зачервени очи и подуто лице. Искаше да го прекара в прегръдката му, правейки любов отново и отново, докато и двамата спрат да мислят за дълг и чест, за миналото и за бъдещето.
— …И всъщност той никога не е бил — според представите на хората за тези неща — особено…
След няколко дни щеше да се прибере вкъщи. А той ще остане в този свят, където му беше мястото. Свят, който изпращаше мъже като него на невъзможни пътешествия, където успехът означаваше да обречеш живота си, желанията си и дори любовта си на по-благородни цели. Теса щеше да остави зад гърба си острите миризми на хора и животни, които бяха навсякъде, и неудобните дрехи, и странната храна, и всички неудобства на Средновековието. Щеше да остави вълшебствата и мъжа, който я научи да вярва във всичко това. И, Бог да й е на помощ, щеше да й липсва. Всичко. О, тя щеше да продължи да живее, но щеше да умира по малко всеки път, когато преподаваше легендата за Артур. Или когато случайно видеше някой висок, добре сложен, тъмнокос мъж, крачещ по улицата. Или загледан в звездите.
Или когато разказваше приказка на дете за лека нощ.
— Ще спрем тук за през нощта.
Галахад слезе от коня. Посред гората имаше малка полянка, в средата на която малко поточе образуваше вир. Слънцето беше слязло ниско над хоризонта и лъчите му минаваха през листата на дърветата, хвърляйки сенки от ярка светлина и приглушено зелено.
Теса затаи дъх.
— Красиво е.
— Наистина. — В гласа му прозвуча нотка на гордост — Идвам на това място още от детството си.
— О, разбирам. — Тя преглътна. — Значи вече сме близо, така ли?
— Да. — Той посегна да й помогне да слезе от коня и тя се плъзна в ръцете му. Той я пусна на земята, но продължи да я прегръща. — До края на гората има още малко езда. След това е ливадата, в която се намира дървото, където изпитах смелостта ти…
Тя му се усмихна.
— И аз твоята.
— Да. — Той се засмя. — И ти моята. Имаше ли по-опасен момент в пътуването ни от този?
— Не.
Тя се ухили и се отдръпна от него, за да отиде до вирчето. Голяма скала бе надвиснала над водата и тя седна в една вдлъбнатина, оформяща нещо като стол. Усмивката й помръкна.
— Е, утре ще сме там, нали?
Той кимна неохотно.