Не можеше да го погледне. Теса се наведе и докосна с пръсти водата.
— Готов ли си?
— Теса. — Той коленичи на мъха до скалата. — Бих променил всичко, стига да можех.
— Би ли? — Покрай пръстите й се образуваха вълнички. — Как?
— Не знам. — В гласа му се долавяше болка.
— Аз съм виновна, макар че — предполагам — и Мерлин трябва да поеме част от вината. Да не кажа цялата вина. — Стараеше се гласът й да не трепери. — Ако не бях дошла в живота ти…
— Ако не беше дошла в живота ми, аз щях да съм мъртъв. — Повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. — Нямаше да имам новия живот, който ти ми даде. Нито щях да разбера, че сърцето ми отново може да изпитва подобни неща. Нямаше да знам, че смелостта на една жена може да бъде толкова голяма, колкото и на мъж. Нямаше да знам, че любовта може да дойде повече от веднъж в живота.
— Тогава… предполагам, че сметката е точна.
— Може би.
Той се усмихна и тя се загледа в очите му, тъмни и сини като небе пред буря. Би могла да се изгуби в тези очи. Вече бе изгубила сърцето си. Мъка, силна и първична, сграбчи съзнанието й и тя скочи на крака. Трябваше да има известна дистанция между тях, иначе нямаше да се справи.
— Смешно. — Тя тръгна покрай потока. — Изглежда, не знам какво да кажа.
— О, лейди Теса не знае какво да каже!
Знаеше, че се опитва да направи така, че да се чувства по-добре. Но думите му само увеличиха болката, която заплашваше да я погълне цялата.
Взираше се във водата. Отражението й я гледаше. Галахад застана зад нея. Приличаха на илюстрация от приказка. Приказка, в която принцът и принцесата са принудени да тръгнат по различни пътища и никой не живее щастливо до края на дните си. Облегна се на него, гледайки образа му във водата.
— Ще ми липсваш, Теса Сейнт Джеймс — каза тихо той и целуна косите й.
Тя кимна. Гласът й беше едва доловим шепот:
— И ти на мен.
— Искам… — Той поклати глава, сякаш беше безполезно да се говори за желания, копнежи и мечти.
— И аз.
Дълго време гледаха във водата. Толкова много неща искаше да му каже, но беше достатъчно и само да седи тук, в прегръдката му. Би трябвало да е достатъчно. Слънцето се спусна зад дърветата и луната изгря, за да ги залее с магическата си светлина.
— Ако всичко можеше да е по-различно — той си пое дълбоко въздух, — щях да искам да си винаги до мен. Като моя съпруга.
Тя се усмихна.
— Като твой партньор.
Той се засмя тихо.
— Да. И моя равна. — Изведнъж се натъжи и обърна лицето й към своето. — Теса, ще ти дам един подарък, който ще свърже сърцето ти с моето.
— То вече е свързано.
Той извади пръстена с рубина от малкия си пръст и хвана ръката й, за да го сложи на нейния.
— Така ще бъда винаги с теб.
— Винаги.
— И в сърцето си ще мисля за теб като за… — Той се усмихна. — Мой партньор.
Тя сподави риданието си.
— Твоя съпруга.
— Моя любов.
Галахад се приведе и докосна устните й със своите. Тя се разтопи в прегръдката му и те се отпуснаха на тревата, за да се докосват, да се вкусват с горчиво-сладката страст и отчаяната необходимост да си спомнят. И заедно отново, за последен път, преживяха магията, за която тя никога преди не бе знаела, че съществува, и която откри в прегръдката на един мъж, за когото не бе и предполагала, че е съществувал. Докато най-накрая легнаха един до друг за да съхранят последните моменти заедно с радост и мъка, която щеше да бележи душите им през самото време.
За първи път Теса нямаше какво да каже. И не беше необходимо да се казва нещо. Заедно гледаха небето, звездите, които се движеха в кадифената нощ и чакаха.
Новия ден.
И края на търсенето.
И сбогуването.
Конете им излязоха от гората с бавна, премерена крачка, разпилявайки падналата мъгла с копитата си. Утрото още не бе настъпило, но за първи път не му се бе наложило да я събужда. Въобще не бе спала. Нито той.
Приближиха малкия дъб и той протегна ръка към нея. Тя я хвана и така, ръка за ръка, бавно тръгнаха към замъка. Никой не се виждаше, дори вятър не подухваше. Теса се зачуди дали Мерлин не е направил онзи свой трик със спирането на мига, за да ги защити. Не би се изненадала. Може би това беше една от премиите за решаването на гатанката.
Стигнаха съвсем близо до замъка и Галахад спря.
— Теса. — Той кимна. — Там.
Тя проследи погледа му. Между стената на замъка и дъба се издигаше скала. Отворът на пещера, голям колкото да застане прав един човек, ги зовеше Значи това беше.
В гласа му прозвуча странна нотка на въодушевление:
— Не съм я виждал преди.
Слезе от коня си и тръгна към пещерата като насън. Обзе я паника.
— Почакай, стой там!