Той спря и се обърна. Тя буквално падна от коня и се втурна към него, отчаяно опитвайки се да измисли нещо — каквото и да е, — за да го задържи.
— Не можеш да отидеш, без да се сбогуваме.
Той изглеждаше спокоен и сериозен — като човек, взел решението си и готов да живее с него, но в очите му се четеше тъга. Усмихна се и надигна брадичката й.
— Винаги ще те обичам, милейди Теса.
Обърна се и тръгна.
— Чакай! — Той спря. Обзе я отчаяние Трябваше да го спре. — Още не съм ти казала всичко! — Какво? Какво не съм му казала? — Има нещо, което трябва да знаеш. — Какво? Какво трябваше да знае? Разбира се! Вдигна брадичка. — Не съм го казвала. Не съм ти казала. Обичам те, Големи човече. Обичам те.
Той се усмихна през рамо.
— Знам.
— Как е възможно да знаеш?
— Ти бе готова да дадеш живота си заради мен. Освен това… — Той й се ухили с онази своя сладка, малко арогантна усмивка. — Аз съм рицар.
От очите й бликнаха сълзи и й се искаше да се смее и да плаче едновременно. Той тръгна към пещерата. Да го остави той да каже последната дума, и то за единственото нещо, което тя не можеше да опровергае. Той беше рицар. Нейният рицар. Щеше да го обича вечно. В нейния свят или в неговия — как би могла да живее без него? Как би могла да го пусне?
— Не! — изкрещя тя и тръгна след него. Не можеше да го направи. — Идвам с теб!
Усети полъха на топъл вятър. Той се обърна.
— Теса! — Поклати глава. — Не, това е моят живот, моят избор. Няма да те обрека на моята съдба.
— Това е мое решение! Аз искам да остана с теб.
Вятърът се усили.
По лицето му премина сянка на надежда.
— Разбираш ли какво ми предлагаш?
Едва чу думите му през воя на вятъра.
— Да!
— Всъщност сигурна ли си? Няма да има връщане назад.
— Не ми пука. Предпочитам да прекарам вечността в пещера с теб, отколкото остатъка от живота си или още сто живота, или цялото време, без теб.
— Помисли, Теса, от какво ще се откажеш!
— Мисля за това, което ще имам!
— Хайде, тогава, милейди.
Протегна ръка към нея.
Тя се опита да тръгне към него, но вятърът я спираше. Кога се бе появил този ураган?
— Това е неговата съдба, Теса, не твоята — прозвуча гласът на Мерлин в главата й.
— Не!
Галахад сякаш се отдалечаваше. Тя въобще не се движеше, като в някакъв кошмар.
— Моята съдба е да бъда с него!
Вятърът я брулеше. Само че не беше вятър. Прилоша й. Фигурата на Галахад се стопяваше в далечината. Тя изкрещя.
— Не, Мерлин, не!
— Той трябва да направи точно това. Това е смисълът на целия този живот — Гласът на Мерлин звучеше твърдо.
— Не ми пука! Аз го обичам! Аз…
Гласът й се изгуби в бездната от сили, която я пренасяше през времето и пространството, отнемайки дъха й, сграбчвайки душата й. Галахад и неговият свят избледняха в една картина, тя закрещя и скри лицето си в ръце.
Изведнъж бурята утихна. Не искаше да поглежда. Знаеше какво ще види. Мина доста време, но тя чакаше. Може би Мерлин ще промени решението си? Може би ще я върне обратно? Може би…
Най-после тя си пое дълбоко въздух, махна ръцете си и се опули. Виждаше стара библиотечна маса и купчина справочници. И едно старо томче, чието позлатено заглавие блестеше на ярката светлина:
Моят живот и време Истинската история на Мерлин Магьосник необикновен и съветник на крале
Глава 22
Теса се задъха. Наистина ли се бе върнала? Всичко — и справочниците, и книжката на Мерлин — изглеждаше съвсем същото. Недокоснато. Само тя се бе променила. Беше ли?
Отпусна се на стола до масата и се загледа в книгата, която я бе превела през едно невероятно приключение. Знаеше без съмнение, че това сега е една съвсем обикновена книга. Вълшебството, което някога бе имала, сега бе изчезнало. Книгата не би могла да я върне обратно.
Галахад!
Болката от загубата му я шибна като физически удар и тя изпъшка на глас и се подпря на масата. Как бе възможно Мерлин да й стори това? Тя искаше да остане. Не. Искаше… трябваше да остане с него. Завинаги. Бе се отказала от всичко, за да остане с него. Заради него. Нима вече не го бе доказала? А ето, че беше откъсната. Опустошена.
Шокът и болката я пронизваха. Трябваше ли сега да си отиде вкъщи, сякаш нищо не се е случило? Сякаш това беше просто още една вечер, прекарана в библиотеката? Сякаш не бе прекарала седмици в търсенето на Свещения Граал със сър Галахад? Очевидно тук не бе минало никакво време. Мерлин бе направил това, което й обеща — върна я точно там, където я бе намерил. Тя нямаше как да докаже случилото се.
Ако наистина се е случило.
Ами ако не беше? Ами ако беше полудяла? Ами ако е преживяла някакво загубване на разума тук, в библиотеката, и всичко преживяно е било само плод на въображението й? Ами ако приключението, опасностите и любовта се бяха случили само в главата й?