— О, Боже! — Теса ахна.
— Теса? — Гласът на Ейнджи се повиши тревожно.
— Дори не съм се сетила за това! Такава идиотка съм.
— За това няма да споря — каза бавно Ейнджи. — Но все пак какво точно имаш предвид?
— Имам предвид… — В сърцето й запулсира надежда и духът й се извиси. Взе чантата си и се махна от опашката. — Няма да ходя в Гърция.
— Разбира се, че ще ходиш в Гърция. — Ейнджи се забърза след нея. — Винаги си искала да отидеш в Гърция.
— Вече не. — Теса гледаше към таблото с разписанието на самолетите, откри полета, който й беше необходим, отиде до билетното гише и се нареди на опашката. — Не знам колко ще ми струва да сменя този билет, но не ми пука, дори да се наложи да използвам всичките си кредитни карти.
Подаде билета си на Ейнджи и започна да рови в голямата си чанта за портмонето. Пръстите й докоснаха книгата на Мерлин, която вече носеше непрекъснато със себе си. Дали заглавието не блестеше малко по-ярко? Дали не усети някакво гъделичкане, когато я докосна?
— Какви ги приказваш?
Теса извади портмонето си и го размаха триумфално.
— Отивам в Англия.
— В Англия? — Челото на Ейнджи се сбърчи. — Защо?
— Защото… — Тя срещна смутения поглед на приятелката си и се усмихна. — Може би, само може би, той е още там.
— Кой? — Очите на Ейнджи се разшириха. — Онзи, който ти е дал пръстена? Рицарят в блестящи доспехи?
— О, той е рицар, да, но не носи доспехи. Мисля, че му е още рано. Въпреки че не съм много сигурна. Мразя Средновековието, нали знаеш. — Тя се засмя. — Не мога да повярвам, че не съм се сетила по-рано. Това може да е най-глупавото нещо, което някога съм правила, но ако има някакъв шанс, някаква нищожна възможност да го открия, трябва да се възползвам от нея.
— Теса. — Ейнджи подбираше думите си внимателно. — Каза, че не си виждала този човек от години.
Тя се изкикоти.
— От векове.
— Тогава не можеш да знаеш дали все още се интересува от теб.
— Ще се заинтересува.
— Ами ако е женен?
— Не е.
— Обратен?
Теса се засмя и се наведе заговорнически към приятелката си.
— Това е единственото, за което не се тревожа. Знаеш ли, наричали са го „рицаря-девственик“, но това въобще не е вярно.
— Как можеш да си толкова сигурна? — Ейнджи започваше да се дразни.
— Е, като си спомня онази прекрасна, романтична, огряна от звезди нощ…
— Не. — Ейнджи стисна зъби. — Нямам предвид това. Попитах те как може да си сигурна за чувствата му?
Теса гледа дълго приятелката си.
— Трябва да вярваш, Ейнджи. В легендите, във вълшебствата и в любовта.
— Това не ти е присъщо, Теса. — Ейнджи поклати глава. — Напоследък наистина се държиш странно. Какво става?
— Вяра. Всичко се свежда до вярата.
„Винаги ще те обичам, милейди Теса“
Теса се усмихна.
— И доверието.
— Артур бил тук, Артур бил там. Да бе! — Теса гледаше през прозореца на колата. — Артур просто не би могъл да е навсякъде, където се предполага, че е бил.
Теса бе проучила всички туристически карти и справочници, най-вече онези, обръщащи особено внимание на легендите за Артур. Почти едноседмичното й лутане из Южна Англия не я бе довело по-близо до откриването на Галахад, отколкото беше в началото. Е, все пак имаше цялото лято на разположение и нямаше намерение да се отказва, докато не е проверила всеки туристически капан от рода на „Артур е пренощувал тук“.
Разлистваше пътеводителя с едната ръка, а с другата държеше волана. Никакъв проблем. Пътят беше второстепенен и почти не се използваше. Теса вдигна поглед и натисна рязко спирачката.
Малкото стадо овце, преминаващо пътя, май дори не забеляза присъствието й.
— Глупави овце — промърмори тя и паркира колата. Нямаше да е зле да се отпусне. Щеше да й отнеме само няколко минути. Посегна към чантата си. Книгата на Мерлин сякаш я зовеше от пода на колата. Сигурно е паднала. Тя я взе и понечи да я сложи на седалката, но една странна илюстрация привлече вниманието й.
Сърцето й заби лудо. Не я бе виждала преди, а знаеше книгата от кора до кора. Това беше карта. Истинска карта. От онези, които ги има в атласите.
„… с картинки на мънички рицари на коне, посочващи пътя към Граал…“
— Е, мистър Вълшебник. — Тя се взира дълго в картата. Беше на прав път. Усмихна се. — Добре дошъл в моето търсене.
Кара още час или два, докато слънцето не слезе ниско на хоризонта. Проклятие. Скоро трябваше да спре. Не й се спираше сега, когато знаеше, че Мерлин е на нейна страна, но едва ли би постигнала нещо през нощта.
Забеляза билборд напред по пътя. Страхотно. Може би там пишеше колко път има до следващия мотел. Забави ход и прочете огромната реклама: