ТОВА Е ПЪТЯТ КЪМ ГРААЛ. ПОЕМЕТЕ ПО КИНГ АВЕНЮ, МИНЕТЕ ПОКРАЙ ДВАТА БЛОКА. ЧИСТИ СТАИ ЗА ПОЧИВКА
Натисна рязко спирачките. Гумите изсвириха. Колата се завъртя и спря. Теса отвори вратата, излезе навън и се върна до билборда. Или там, където беше билбордът.
— Мерлин — извика. — Престани с тези игрички! Знам, че много се забавляваш, но шегата свърши! Не ми трябва още една проклета гатанка! Трябва ми малко помощ!
Нищо.
Тя тръгна обратно към колата си и се спъна в стара дървена табела. Вдигна я и прочете:
ДЪБЪТ НА АРТУР
Изсумтя презрително. Точно така. Артур имаше толкова дъбове из цяла Англия, колкото и замъци, рождени места и гробове. Къде беше това глупаво дърво?
Сложи ръка над очите си и се огледа. Огромен, вековен дъб се извисяваше в средата на малко поле. Дървото беше може би на около петстотин метра от пътя. Изглеждаше достатъчно старо, за да е от времето на Артур. В един от пътеводителите пишеше, че някои видове дъбове в Англия живеят по повече от хиляда години. Трябваше да признае, че дървото наистина беше внушително.
„Това е млад дъб.“
Не. Невъзможно. Тръгна нататък.
„Служеше на мен и приятелите ми в игрите ни.“
Стомахът й се сви. Неговият дъб беше по средата на огромна ливада. От едната страна имаше дива гора, не къщи и няколко дървета. От другата беше замъкът, където сега имаше малко възвишение.
„Мислехме, че е тук само заради нас.“
Стигна до дървото и протегна ръка, за да го докосне. Беше масивно, силно, истинско. Може би е истинска идиотка. Но може би… Обърна гръб на това, което бе останало от гората, и тръгна към замъка, който сега живееше само в спомените й. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта. Здрачът обгръщаше зелената трева и придаваше на всичко недействителен вид.
Тя тръгна към отвора на една скала, достатъчно голям, за да застане в него изправен човек.
Дъхът й спря, коленете й омекнаха от ужаса на съвременна жена, която не може да повярва в подобни неща, и от радостта на влюбена жена, която трябваше да вярва.
— Големи човече? — Едва успяваше да шепне. Покашля се. — Галахад?
Гледа входа на пещерата в продължение на минута, а може би на часове. Изведнъж вниманието й бе привлечено от някакво движение. Само след миг се появи фигура. Сърцето й спря и очите й се напълниха със сълзи.
Галахад вървеше бавно към нея, премигващ в здрача като човек, който току-що се събужда. Искаше й се да се втурне към него, но краката й отказваха да се движат.
— Милейди. — Той я гледа дълго време, после се ухили. Изглеждаше съвсем малко по-стар, отколкото си го спомняше. — Липсваше ми гласът ти.
— О, Галахад — проплака тя и се хвърли в прегръдката му. — Мислех си, че никога повече няма да те видя.
— Теса, любов моя. — Прегръщаше я силно, сякаш и той самият не вярваше съвсем. — Живот мой.
Тя се дръпна назад и в гласа й прозвуча ожесточена нотка:
— Няма да те пусна да се върнеш. Не и сам. Никога повече няма да те пусна.
— Теса — веждите му се сключиха и в дълбоките му сини очи проблесна съжаление. — Това не е нещо…
— Не се тревожи за това, Галахад — чу се познат глас зад тях.
Обърнаха се едновременно. Мерлин се бе облегнал небрежно на дъба на Артур. Тръгнаха към магьосника прегърнати.
— Хубав костюм — каза Теса.
— Армани. — Мерлин изтупа въображаема прашинка от рамото си. — Мисля, че някой веднъж ме обвини в липса на стил. Ако си спомням добре, думата беше „банален“.
Теса се ухили.
— Дълго помниш.
— Наистина. — Мерлин изсумтя.
— Милорд Вълшебник! — Гласът на Галахад беше мрачен. — Аз… — погледна към Теса. — Ние трябва да знаем какво ще се случи с нас.
— Давай, Мерлин. — Теса си пое дълбоко въздух. — Мога да го понеса. Какво се случва сега? Той връща ли се или какво?
— Може да отиде и в Дисниленд, въобще не ме е грижа. — Мерлин сви рамене. — Свободен е да си отиде.
— Но… — Думите на Галахад бяха премерени. — Клетвата ми пред краля?
Теса и Мерлин се спогледаха.
— Той не знае, нали?
Мерлин поклати глава.
— За него са минали само няколко години. Трудно е да се обясни, но приемете го като… как да се изразя… сънна терапия. Той всъщност е проспал вековете.
— Дръж се, Галахад. — Тя го погледна в очите. — Минало е много време.
— Колко много?
— Не знам как да го кажа най-добре. — Тя въздъхна. — Добре дошъл в моя свят.
— Твоя… — Галахад се втренчи в нея, после погледът му обходи местността. — Изглежда ми същото.
— Повярвай ми, не е.