— Хей — обърна се тя към нищото. — Ами дрехите ми?
— Милейди — Галахад кимна. — Мисля, че този въпрос вече е решен.
Теса погледна надолу и въздъхна тежко. Мерлин наистина бе променил облеклото й от двайсети век в нещо по-подходящо за двора на средновековен крал. Тялото й беше обгърнато от рокля, която се разстилаше към пода в меки гънки. Покрай деколтето бяха избродирани цветя и птици. Тук-там златисти нишки улавяха светлината и блестяха. В много отношения това беше великолепна рокля.
Като се изключи това, разбира се, че беше в наистина, отвратителен нюанс на жълтото.
Глава 4
— Добре, големи човече. — Лейди Теса въздъхна. — Какво следва?
Галахад я изгледа мълчаливо. Сега вече само някой глупак би я взел за момче. Косите й блестяха като златисти слънчеви лъчи, а светлината се отразяваше като звезди в тъмните й очи. Роклята обвиваше извивките на хълбоците и издутината на гърдите й като меката кожа на хубава ръкавица. За Бога, това беше жена, достойна да стопли постелята на всеки мъж.
Очите й се присвиха.
— Какво зяпаш?
Ако някой мъж успееше да преодолее предизвикателно вирнатата й брадичка и упорития блясък в очите й. Но все пак нали казваха, че тигриците те вълнуват истински, когато ги опитомяваш.
— Роклята ти подхожда, милейди.
— Наистина е малко претрупана. — Тя вдигна ръце и погледна надолу към роклята. Очите й мигновено се разшириха. — О, този ку… магьосник. Махнал ми е бел…
Галахад сбърчи чело.
— Нещо липсва ли?
— Нещо определено липсва. Знам, че сигурно това е исторически точно и т.н., но не съм свикнала да ходя без никакво…
— Без какво, милейди?
По бузите й плъзна очарователна руменина. Галахад прикри усмивката си.
— Няма значение. — Гласът й беше рязък.
— Но ако мога да помогна…
— Не. — Тя поклати глава. — Благодаря ти все пак.
— Жалко. Би било интересно да разбере какво й липсва на дамата, че толкова се притеснява.
— Ще се разправя с Мерлин, когато го видя.
— Както желаеш.
Тя го изгледа с любопитство.
— Не ти пука от всичко това, нали?
— Не ми пука?
— Не те тревожи? Не те притеснява? Някаква непозната жена цопва от нищото, облечена с дрехи, каквито никога преди не си виждал, използваща думи, които не си чувал, а ти приемаш всичко просто така. Как се получава това?
— Речта ти наистина е странна, милейди — той сви рамене, — както и поведението ти. Но пък когато човек е свикнал с вълшебници, той приема, не — очаква — необичайни неща.
— Е, аз никога няма да го приема. Там, откъдето идвам, няма вълшебници.
— Няма вълшебници? Е, все трябва да имате някакви магьосници?
Теса поклати глава.
— Никакви?
— Не. Никакви вълшебници, никакви магьосници. Е, има едни, но те правят телевизионни шоута или играят във Вегас и не са същите.
Телевизионни шоута? Вегас? Непознатите думи танцуваха в главата му. Той не беше идиот, дори се гордееше с интелигентността си, но с всяка следваща дума тази жена объркваше мозъка му. Може би беше прав в началото. Може би тя наистина беше побъркана. Подбра думите си внимателно:
— И как е възможно това?
Тя вдигна рамене.
— Нямаме нужда от тях.
— Обикновените смъртни в твоята страна не са надарени с магически способности, нали?
— Разбира се, че не са. Ние не вярваме в магията. Трикове с карти — да, но не и магия. — По устните й пробяга усмивка на превъзходство.
— Не мога да приема подобно нещо. Това е невъзможно. Как е възможно тази страна да оцелее без магьосници, които да ви помагат да убивате драконите си и да защитавате хората си? — Очите му се присвиха. — Ти откъде си?
— От САЩ. Съединените щати. По-точно от Охайо.
— Не съм чувал за такова място — каза бавно той.
— Каква изненада. — Тя се засмя. — Приятен звук. Не е звук, издаван от луда. И все пак… — Доста е далеч оттук. Тръгни на север, завий наляво в океана и се насочи към залязващото слънце. Най-накрая все ще стигнеш.
— Отвъд хоризонта няма нищо, там е краят на света.
— Ти майтапиш ли се?
— Да се майтапя?
— Да се шегуваш? — Тя въздъхна. — Ако ще ти обяснявам всяка думичка, доникъде няма да стигнем.
— Аз не съм глупак, лейди Теса.
Той я гледа дълго време. Ако наистина не е свикнала с магии, възможно ли е срещата й с Мерлин да я е объркала? Дали това смущение щеше да премине? Наистина се надяваше. Тази мисъл беше за предпочитане пред това, че вълшебникът го е оставил да се грижи за същество, толкова побъркано, колкото и прекрасно. Реши да е по-мил и по-внимателен с дамата.
— Това е факт, милейди. — Говореше така, сякаш обясняваше на малко дете. — Отвъд хоризонта свършва светът. Океаните се изпразват в един голям водопад, пазен от дракони и змии.