— Наричай го както искаш, но това са само конски фъшкии и тела, които не знаят значението на думата баня. Истинска смрад.
Теса се огледа наоколо. Тя и Галахад бяха излезли от хладната обител на замъка и се намираха в открит двор. Пространството беше обширно, обградено от стена, построена със същите камъни, използвани и за сградата зад тях. Някакъв вид гранит най-вероятно. По протежение на стената се извисяваха квадратни кули.
— За едно нещо си прав, все пак — тук наистина кипи живот.
Оживената сцена имаше известна прилика с онези стари филми, отнасящи се до рицарите и до епохата на Средновековието. С тази разлика, че режисьорът тук явно работеше на принципа „Количеството за сметка на качеството“. В двора бяха наредени в редици бараки или може би сергии. Ездачи с огромни мечове и кучета, джафкащи в краката на конете им, си проправяха път през скупчените бърборещи жени. Пилета и гъски, очевидно много по-умни, отколкото изглеждаха, се разхождаха свободно, избягвайки копитата на воловете и колелата на каруците. Във въздуха отекваха всякакви възможни звуци. Дрънчене на метал. Блеене на кози и кукуригане на петли. Спор на висок глас отсам, детски смях оттатък.
— Имам страхотно въображение. — Теса поклати глава. — Явно съм прекалено обременена сетивно.
Галахад въздъхна тежко.
— Това не е първото нещо за днес, милейди, което обърква ума ми.
— Съжалявам. Сетивно обременена означава… е… всичко това. — Теса махна с ръка. — Толкова много неща се случват тук. Изумително е.
— Това е животът, Теса. — Галахад повдигна вежди. — Толкова ли се различава от твоята страна?
— Това е меко казано. Ти просто не можеш да разбереш колко много се различава.
— Може би. — Той сви рамене, сякаш не го интересуваше особено и тръгна през двора.
От време на време спираше, за да й покаже нещо, което смяташе за интересно — идеалният средновековен екскурзовод. От параклиса я бе повел по нещо като коридор към широка, извита каменна стълба, мърморейки нещо за започване от самото начало. Явно не беше свикнал с толкова долна работа — да развежда гост — и жена при това. Теса скри усмивката си. Съзнанието й бе успяло да създаде мъж, който изглеждаше като най-смелата й мечта, но въпреки това се държеше като героя-мъжкар от всеки филм. А тя, разбира се, беше героинята, която щеше да му смачка фасона.
Теса упорито не искаше да се откаже от избледняващата си надежда за злополуки, болници и кома. Беше по-лесно да приемеш физическо нараняване, отколкото магьосничество и това, което я заобикаляше. О, разбира се, всичко изглеждаше достатъчно действително: от утъпканата пръст под краката й до сър Парче от едната й страна и миризмите и звуците, хванали я в капана си. Но никой — нито съдбата, нито Фред Астер — не би й причинил това. Тя беше почтен човек. Никога не би наранила някого. Е, беше малко гадна понякога, но не заслужаваше това. Никой не заслужаваше Средновековието.
Галахад спря внезапно и Теса за малко не се блъсна в него. Той присви очи към група млади мъже, по-скоро момчета, въоръжени с дървени мечове и малки щитове. Сражаваха се един с друг и това явно беше някакъв вид урок.
— Какво е това? Училище за рицари?
— Това е важна работа. — Той гледаше младежите, свъсил вежди. — Придобиването на уменията, необходими за осъществяването на кралската воля, изисква доста упражняване. В този час на деня се упражняват онези, които все още учат занаята. Отлично, Бартоломю — извика той.
Един рус младеж, който не изглеждаше по-голям от тринайсетгодишен, му се усмихна бързо през рамо, после отново потъна в неистинската битка с младежки ентусиазъм.
— Бартоломю е мой оръженосец. Добро момче. Като син ми е. — Той спря, лицето му помръкна.
— Нямаш ли деца? — Ами съпруга?
— Не.
Каза го рязко, обърна се и продължи напред. Това очевидно не беше тема, която може да се обсъжда. Теса се запрепъва след него. Дали и съпругата също е забранена тема?
— Значи, хм, това е Камелот, а?
— Не.
— Но аз мислех…
— Ела.
Той се запъти към най-близката кула, докато Теса се опитваше да го настигне. Галахад отвори една тежка дървена врата и пристъпи вътре. Пред него се извиваше каменна стълба. Вземаше стъпалата по две наведнъж.
— Хей, почакай.
Теса се задъхваше. Проклятие. Ако не водеше толкова заседнал живот, сега нямаше да е в такава окаяна форма. Най-после стигна края и пристъпи през отворената врата.
— Е, за какво дойдохме тук?
— Искаше да видиш Камелот.
Върху стената имаше нещо като каменен парапет откъм замъка, който стигаше някъде до кръста му. От външната стена обаче каменният зид беше по-висок от Галахад, но с процепи, които го правеха назъбен. Ако си спомняше правилно, в това беше разликата между обикновено укрепление и истински замък.