— Скучен. — Тя въздъхна.
— Отегчителен.
Той свали презрамката на туниката от рамото й и прилепи там устните си.
Какво казваше той? Нещо важно, нещо, на което трябваше да обърне внимание, витаеше в покрайнините на съзнанието й — далечно и забулено в маранята на възбудата. Вивиан потъваше все по-дълбоко в познатия, чувствен свят, където единственото нещо, което я интересуваше, беше докосването на ръцете му и горещината на устните му.
— Скучен. — Ръката му галеше гърдите й през тънката материя.
— Скучен… — Задъхваше се. Обърна глава, устните й срещнаха неговите. Скучен. Спря. Скучен?
Изведнъж натрапчивата мисъл от покрайнините на съзнанието й се освободи и излезе на повърхността като въздушен мехур, избягал от дълбините на морето. Тя ахна и се отдръпна.
— Точно така!
— Какво?
— Не ме гледай така, Мерлин. Ти си единственото същество, което може да изглежда едновременно невинно и виновно. Знаеш прекрасно какво имам предвид. — Вивиан отстъпи назад и се втренчи в него. — Как е възможно да съм била такава глупачка? За малко да се хвана.
— Да се хванеш? — Очите му се разшириха. Опитваше се да си придаде вид, че няма никаква представа за какво говори тя. И не успя.
— Знаеш какво имам предвид. — В гласа й отекваше раздразнение. — Всичките тези глупости, че ти е омръзнало историята да те смята за легенда. И тази работа с даването на втори шанс на Галахад. Би трябвало да се засрамиш!
— Все още не знам…
— Откажи се, скъпи. Вече всичко ми е ясно. Подозирах нещо още когато предишния път се сети за тези каскади през времето. Само че тогава бях готова да приема, че гордостта на моя беден, скъп Мерлин е наранена, защото светът смята, че той никога не е съществувал. Аз дори почти ти простих за това, че в легендата си ме превърна в злата вещица, пленила благородния вълшебник.
Той притисна ръка към сърцето си.
— Ти плени сърцето ми.
— Не се опитвай да се измъкнеш. Завесата най-после се вдигна. Този малък излет в Средновековието няма нищо общо с историята, нито с легендите, нито с търсенето на Граал.
— Няма ли? — предпазливо каза той.
— Много добре знаеш, че няма. — Тя се втренчи в очите му. — Ти, скъпи мой, си отегчен!
— Отегчен?
— Отегчен! Сам го каза. Съвременният живот просто е прекалено удобен за теб. Прекалено лесен. Там не съществуват затрудненията от това примитивно време. Магии не са необходими и следователно — няма нужда от теб. Не получаваш възхвалите, на които се радваше тук като вълшебник…
— Вълшебник необикновен — наблегна той.
— И съветник на крале. Дъра, дъра, дъра… Знам. Всеки знае. Сега, когато се замисля, точно затова го направи предишния път. Да бъдеш сравнително обикновен човек в епоха, когато оцеляването не е проблем, е прекалено скучно за теб. Какво те накара да поемеш назад предишния път?
Той приличаше на дете, хванато да върши пакост.
— Електричеството.
— Не мога да повярвам, че досега не съм го разбрала. — Тя се плесна по челото. — Знаците бяха навсякъде…
— Парни машини. Навлизането на проклетите телефони…
— Като се замисля, си спомням за известно безпокойство от твоя страна, когато започна Индустриалната революция.
— Фотографията, динамитът. — Той потрепери. — Психиатрията…
— Стига! — Тя поклати глава. — Деветнайсети век беше период на огромен напредък за човечеството. Би трябвало да си щастлив заради смъртните.
Той изтупа някаква въображаема прашинка от пуловера си.
— Не ми беше много забавно.
— Забавно? А аз мислех, че тогава беше много забавно, и още по-забавно — след още сто години. И на мен това ми харесва. — Очите й се присвиха. — И какво те подпали този път? Микровълновите печки? Клетъчните телефони? Интернет?
Той кръстоса ръце на гърдите си.
— Компютърната анимация.
— Какво?
— Компютърната анимация.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че сме се върнали векове назад само защото създателите на филми се научиха да правят динозаври, които изглеждат като истински?
— Нещо такова — смънка той.
— Това е пълна глупост и ми писна от нея. — Вивиан стисна зъби. — Връщаме се вкъщи. Веднага!
— Не, не се връщаме. — Устните му образуваха стегната права линия, която означаваше, че няма да търпи повече възражения.
Само ако притежаваше достатъчно сила да го окове или поне да го победи в собствената му игра, досега този човек щеше да е превърнат в жаба.
— В съвременния ти свят няма нищо, което да може да се сравни с възбудата и приключението наедно велико търсене, предприето за славата на Бога и родината. Галахад ще тръгне на своето пътуване. Теса ще отиде с него, а ти и аз ще наблюдаваме всичко внимателно. Оттук.