Галахад кимна на едно конярче и момчето скочи да оседлае коня на рицаря. Огромният черен жребец тъпчеше земята, нетърпелив да препусне през полята. Съвсем след малко Галахад вече бе яхнал коня, насочвайки се към портите на замъка.
Не отиде в града, а тръгна към ливадата и гората отвъд нея. Галахад пришпорваше жребеца и животното се носеше напред. Минаха съвсем близо до единственото дърво в ливадата. До гората оставаше още два пъти по толкова.
Човек и животно се сляха в едно, носейки се през обширните пасища. Свежият мирис на пролет и на предстоящото лято изпълваше сетивата на Галахад и както винаги прогонваше демоните и възраждаше живота, пулсиращ във вените му.
Когато наближиха гората, Галахад дръпна юздите и конят забави ход. Не беше необходимо да му посочва пътя. Животното, както и господарят му, знаеше прекрасно къде отиват.
Тръгнаха през гората, загърбвайки шума на Камелот. Най-накрая стигнаха до малка полянка. Ромонещо поточе образуваше малък вир. Галахад слезе от коня и си пое дълбоко въздух.
Обзе го спокойствие. Беше открил това място като момче и го смяташе за свое. Винаги, когато идваше тук, усещаше някакво спокойствие. Понякога дори се чудеше дали тази малка полянка не беше вълшебна. Тя винаги успокояваше душата му — когато беше още момче и копнееше за обичта на един баща, прекалено зает със собствените си тревоги като приятел на краля, за да се занимава с нуждите на едно дете. Или когато стана мъж, опитващ се да разбере смъртта на сина, който така и не видя, и пагубната загуба на една любов. И още безброй пъти.
Седна на една скала, надвиснала над поточето. Очертанията на камъка му бяха като стар приятел. И наистина, тази скала бе ставала свидетел на раздразнението му от тежкото обучение, необходимо за да станеш рицар; на объркването му от прищевките на жените и на съзерцанието му на звездите, които танцуваха в небето над него. Мерлин отдавна му бе показал съзвездията и мистичните светлини на нощното небе бяха завладели сърцето му така, както нищо друго не го бе завладявало.
Освен Диндрейн.
Нима бяха минали десет години от смъртта на съпругата му? Той разсеяно завъртя пръстена на малкия си пръст. Колко бързо минаваха дните. Болката, която името й някога му причиняваше, бе избледняла с течение на времето. Той избяга от Камелот, когато тя напусна този свят, молейки краля за най-опасните мисии, за най-страшните задачи. Две години след това към него се присъедини баща му и те двамата заедно изпълняваха повелите на краля, неведнъж спасявайки живота си един на друг. Иронията беше в това, че изгубвайки една любов, той откри друга.
Баща му се бе връщал непрекъснато в Камелот през годините, разкъсван между нуждите на краля си и нуждите на сина си. Галахад подозираше, че човек като него не може да се задържа за дълго в приятния, но прекалено спокоен двор на Артур, и баща му наистина го придружаваше в пътуванията му отново и отново. Чак предишната пролет Галахад най-после се убеди, че трябва да се върне в единствения дом, който някога е познавал. Както и при краля, който гледаше на него като на свой син, и кралицата, която бе заела мястото на майка му, умряла при раждането.
Наведе се и докосна водата. Мънички вълнички нарушиха спокойствието на вирчето. Странно. Болката от загубата на Диндрейн бе избледняла, но заедно с нея бе избледняла и радостта от краткото време, прекарано с нея. Бяха живели заедно само две лета, преди тя да се помине, при раждането на сина му. Опита се да си спомни лицето й. Виждаше смътно едно момиче — високо и стройно, с кожа като сметана, с тъмни като нощта коси. Но лицето й, чертите й, трептяха в съзнанието му, прозрачни като водата под пръстите му.
Защо не можеше да си спомни? Обзеха го чувство на вина и раздразнение. Толкова дълго болката беше непоносима и той се опитваше да не мисли за нея. А сега въобще не можеше да си я спомни. Тя беше неговата първа любов, единствената му любов и бе откраднала сърцето му завинаги. Но той не беше нищо друго, освен един смъртен, с всичките му недостатъци, и сега в съзнанието му имаше само едно лице.