Дали бе спрял да тъгува за съпругата си? И това не беше просто някаква съпруга, а млада и красива, съвършена съпруга. Десет години в този свят си бяха много нещо, но бяха ли достатъчни, за да преодолееш една истинска любов? Съдейки по версията на Ориана, любовта им е била точно такава — истинска. Глупав, тъп, сантиментален израз в нейния свят, но тук звучеше съвсем на място.
Не че й пукаше, разбира се. Въпреки тежестта, която усещаше в долната част на корема си, тя нямаше никакво желание да означава нещо за него. И може би, ако останеше тук по-дълго, ще има възможност да определи смущаващите усещания, събуждащи се някъде между стомаха и сърцето й. И, да, възможността за кратко, но страстно любовно увлечение с него не беше съвсем лоша идея.
Но не й пукаше и не искаше да й пука. Те бяха от различни светове и тя нямаше никакво бъдеще с него. Колко сочна беше думата „бъдеще“. Теса подозираше, че той не би приел евентуална връзка с леко сърце, а тя не би искала да го нарани. Точно толкова, колкото не би искала тя да бъде наранена. Не беше необходимо да си Айнщайн, за да видиш, че нещо между тях би могло да бъде фатално. Ако допуснеше този мъж в сърцето си, това щеше да е катастрофа — в пълния смисъл на думата.
Тя отвори в началото на книгата и се опита да съсредоточи вниманието си върху нещо друго, различно от едрия, красив рицар.
Не, тя беше тук, за да върши работа. Да придружи Галахад в търсенето му. Да намери Граал. И, по дяволите, да се махне. Бързо и чисто.
Без никой да пострада.
Глава 7
— Ето, Теса — каза Галахад, загледан към далечния хоризонт — Там е моята съдба.
— Къде?
Теса дръпна нетърпеливо дългите поли, оплели се между краката й. Не й стигаше грозния цвят, ами когато Галахад настоя да отидат на хълма, извисяващ се над околността, Теса бе принудена да се качи на неговия кон, натъпквайки полите между краката си. Двама на един кон изглеждаха романтично по филмите, но в действителност си беше дяволски неудобно. Той не й бе дал право на избор — просто я вдигна и я сложи пред себе си. Всъщност добре бе постъпил. Като се изключи язденето на едно пони като дете, Теса никога през живота си не се бе качвала на кон.
— Зад онзи хълм ли?
— Отвъд хълмовете и долините.
— Не виждам нищо.
— Няма какво да се види, това е бъдещето.
— Бъдещето? — Тя преглътна буцата в гърлото си. Дали той знаеше за нея?
— Да. Там е бъдещето ми.
Тя изпусна дъха, който не бе осъзнала, че е затаила.
— Добре, ще се хвана на въдицата. Какво искаш да кажеш?
Той гледа хоризонта известно време, а Теса се наслаждаваше на силния му профил. Това определено беше един решителен мъж. Не беше го виждала, откак я остави на грижите на Ориана вчера, и трябваше да си признае, че й бе липсвал. Какви ли мисли и мечти се криеха в тази красива негова глава?
— Когато се върне кралят, ще го помоля за разрешението му да тръгна на пътешествието, което винаги е било моя надежда, не — моя съдба.
— О, разбирам. Говориш за Граал.
Той я изгледа подозрително.
— Как разбра?
Тя сви рамене.
— Не е трудно да се досетиш. Ти си сър Галахад. Рицар. Един от добрите. Това е Камелот. А и Мерлин го спомена.
— Мерлин? — Челото му се набърчи. — Говорих с него съвсем за малко, докато ти спеше. Той не ми каза нищо. Вълшебникът не е човек, който разкрива току-така това, което знае. Говори ми единствено за желанието си аз да ти покажа нашето кралство и обичаи. — Очите му се присвиха. — Не е казвал нищо за търсенето, което вие двамата обсъждахте в параклиса.
— Не е ли? — Буцата пак се върна в гърлото й.
— Не. — Гласът му беше твърд. — Искам ти да ми кажеш за намеренията му.
— Не мога. — Тя поклати глава. — Нямам нищо общо с това.
— Но аз…
— Нека да не говорим за това сега. — Тя направи няколко крачки, после се обърна с лице към него. — Да поговорим за теб.
— Няма много за казване. — Той кръстоса ръце на гърдите си, сякаш я предизвикваше.
— Разбира се, че има. Като например… хм… — Тя седна на земята и потупа мястото до себе си. — Разкажи ми за Артур и Гуенивир.
— Много добре. — Той въздъхна и се настани до нея. — Преди Артур да заеме трона, земята беше…