Върна се в началото на книгата. Вече бе търсила, но напразно, някаква информация за публикуването й. Може би просто я е пропуснала. Май доста неща пропускаше в тази малка книжка.
Отвори на страницата със заглавието и отново прочете:
Нищо. Обърна страницата и ръката й се вцепени. Истинската история на Мерлин. Върна се обратно и се опули. Наистина. Наистина пишеше „истинската“.
— Май се уморих — промърмори тя. — Бих могла да се закълна, че тази дума не беше тук преди.
Разтри очите си и прелисти напред. Отново се опули учудена.
Още една картина, която очевидно е пропуснала. Макар че беше странно как въобще е възможно. Проницателни, властни черни очи се взираха в нея изпод конусовидната шапка на магьосник. Бели коси се къдреха по раменете, дълга брада образуваше вълни по гърдите. Дрехите му подхождаха на шапката. Тъмносин цвят, обсипан със златни планети и звезди. Теса погледна заглавието в долната част на страницата. „Мерлин, магьосник необикновен и съветник на крале.“
— И си скромен, а, приятелю? Но какво можеш да очакваш от един мит?
Теса се засмя тихо и се наведе, за да вижда по-добре. Очите на мъжа сякаш я привличаха. В тях проблясваше усмивка. Смешно. Първоначалното й впечатление беше за високомерие, не за смях. Старецът освен това й напомняше за някого, когото познаваше. Като се изключи Дядо Коледа, едва ли познаваше някого, който дори смътно да прилича на този тук. Погледът й се плъзна надолу към заглавието: „Аз не съм мит.“
Теса въздъхна, отмести поглед и се облегна назад.
— Не съм казала това.
Опита се да се въздържи, но не можа да устои да не погледне още веднъж. „Каза го.“
— Оу! — Теса затвори рязко книгата и скочи от стола. Обземаше я паника и тя положи усилие да запази спокойствие. Пое си три пъти дълбоко въздух. — Добре, отпусни се. Няма никакъв проблем. Просто съм уморена, това е всичко. Седях тук прекалено дълго, загледана в тези дребни букви, и очите започнаха да ми изневеряват. — Погледна към невинната книжка. — Или мозъкът ми.
Теса събра бързо книгите от масата.
— Ще ги върна, ще се прибера вкъщи и ще си почина. Да, точно това трябва да направя.
Когато върна книгите по местата им, пулсът и дишането й почти се нормализираха. Книгата на Мерлин лежеше на масата. Защо изпитваше такова нежелание да я вземе? Просто не беше прочела правилно заглавията. Нищо повече. Като се прибави и дългият ден, нарастващото й вълнение за предстоящото пътуване, дори странната бележка на майка й относно магиите, нищо чудно, че започнаха да й се привиждат разни неща.
— Не ставай глупава, Теса.
Тя кимна рязко и посегна към книгата. Ръката й се разтрепери и изпусна томчето. То се отвори и падна на пода с корицата нагоре.
— Проклятие.
Каквато и да беше тази книга, със сигурност беше стара, вероятно скъпа, и заслужаваше по-внимателно отношение. Тя я вдигна, пренебрегна силното си желание да не я поглежда и я обърна.
Книгата се бе отворила на картината с рицаря в параклиса. Истинността на рисунката отново я порази. Отсенките върху кожата на рицаря бяха толкова топли и истински, че тя почти си помисли, че може да докосне пулса на шията му. Студенината на каменните стени и спокойствието на помещението бяха толкова добре предадени, че сякаш излязоха от картината и я обгърнаха. Яркият слънчев лъч, проникващ през прозореца, беше съвсем като истински. Теса стоеше като хипнотизирана. В лъча светлина танцуваха прашинки. Самата светлина ставаше все по-силна и по-силна. Тя вдигна ръка към заслепяващия я лъч, но явно не можеше да се извърне.
Какво ставаше тук? Не можеше да отмести погледа си от картината, която я привличаше все по-близо и по-близо, макар че тя самата не бе направила и една крачка. Страх сграбчи сърцето й и тя опита да се бори със силата, която я дърпаше. Какво ставаше с нея? В едно ъгълче на съзнанието й се промъкна мисълта, че това прилича на усещането при класическа филмова техника. Камерата се движи напред, докато лещите се движат назад, карайки те да изгубиш представа за пространство и разстояние. Вече бе преживяла подобно усещане пред екрана, но хваната от него тук и сега… Не! Призля й. Обърна се към един образ, който нарастваше, докато изпълни всичко — погледа й, сетивата й и най-накрая — нейния свят. Теса се бореше с шока, който й отнемаше дъха и смразяваше кръвта й. Закри очи с ръце, борейки се да възвърне самообладанието си. Изведнъж всичко сякаш се успокои и замръзна.
Продължаваше да затиска очите си с ръце. Какво, по дяволите, беше това? Болна ли беше? Мъртва? Дали не е припаднала?