— Разбира се. — Ъгълчетата на устните на Вивиан се изкривиха нагоре. Креслото веднага се превърна в люлеещ се стол като нейния. — Така по-добре ли е?
— Много, благодаря.
— Вино? — Вивиан кимна към бутилката на масата. — „Пули-Фюме“. Много леко. Освежаващо.
— Страхотно. — В ръката на Теса се появи чаша и тя се опули. — Предполагам, че бутилката е само за парлама.
— Разбира се.
Теса внимателно отпи от виното.
— Хубаво е.
— Наистина. Идва от едно очарователно малко лозе в долината на Лоара, притежавано от едно и също семейство от времето, когато е била засадена първата лоза. Това е било любимото вино на Мария-Антоанета. — Вивиан надигна чашата на нивото на очите си и замислено се загледа в златистата течност. — Спомням си, че казах на Марсел точно след революцията, че въобще не бива да се тревожи за…
— Вивиан — бързо се обади Теса. — Мразя да прекъсвам, но искам да те попитам къде съм и какво правя тук?
Вивиан свали чашата си и поклати глава като кралица, опитваща се да е снизходителна.
— Наистина ти липсва търпение, Теса.
— Просто искам да си дойдем на думата, благодаря. А сега какво става? Къде съм?
Вивиан прикри една въздишка.
— Много добре. Намираш се в жилището на Мерлин.
Теса се огледа.
— На мен ми прилича на пещера.
— Пещера е. Чудничко, нали? — Вивиан се огледа презрително наоколо. — Мразя я. Винаги съм я мразила. Просто няма начин да създадеш и най-малката елегантност, изисканост или стил, когато първото нещо, с което трябва да работиш, е скала. За нещастие, Мерлин я обожава.
— Мъже. — Теса вдигна чашата си и отново отпи. — Вълшебници или обикновени смъртни, всички са еднакви.
— Не можеш да живееш с тях и… — Очите на Вивиан се присвиха. — Можеш да ги превърнеш в…
— Жаби? — подсказа Теса.
— Скъпа моя, много отдавна не съм превръщала мъж в жаба. Много повече предпочитам малки домашни животинки като например бели мишки и хамстери.
— Хамстери?
— Да. Помисли само. Затворени в мъничка клетка. Единственият възможен спорт за практикуване или за наблюдаване е едно колело, в което могат да бягат цяла вечност и да не стигнат никъде. Много подходящо и съвсем задоволително, когато се замислиш за мъжкото им его, не си ли съгласна с мен?
— Разбира се. Но не е много по-различно от мелниците, задвижвани с човешка сила.
— Зависи от гледната точка. Погледни от перспективата на хамстера. Затворен, изложен на милостта и капризите на някой друг.
— Разбирам какво искаш да кажеш. — Теса се ухили, представяйки си някои свои познати, въртящи хамстерско колело.
— А ти какво ще кажеш за Галахад?
Теса се стресна от внезапната смяна на темата. Само мисълта за Галахад я стопли цялата. Може би Вивиан не можеше да чете мислите й, както го правеше Мерлин, но като се има предвид къде беше, когато дамата толкова грубо я обсеби, отговорът беше повече от ясен.
— О, харесвам го.
Веждите на Вивиан подскочиха.
— Много го харесвам.
— Скъпа моя — тя погледна над ръба на чашата право в очите на Теса, — ти го обичаш.
— Не го обичам. — Теса се намръщи. — Искам да кажа, че той е страхотен наистина и ще си призная, че сексът беше фантастичен, но любов… Не мисля.
Вивиан я изгледа със съжаление.
— Хайде, хайде, Теса. Сложи на заден план всички онези глупости, че сте от различни светове и нямате никакво бъдеще заедно и т.н., и т.н., и ми отговори честно. Обичаш ли го?
Теса я гледа дълго време. Вивиан вече знаеше отговора и Теса беше сигурна, че това няма нищо общо с четенето на мислите й. Теса също знаеше отговора. Вероятно го знаеше още от момента, в който той й изрева в параклиса. Дали Галахад знаеше?
— Така си и мислех. — Вивиан се усмихна затворнически.
— Защо ме попита?
— Може да има значение. — Вивиан въртеше чашата си в ръка. — Липсва ли ти домът?
— Домът?
Думата я преряза като меч. Беше се старала да не мисли за дома, а събитията тук се развиваха прекалено бързо, за да има време за размисъл и самосъжаление.
Но, по дяволите, родителите й наистина й липсваха. И Ейнджи. Както и приятелите й, градът й, животът й. Ами те? Дали се тревожеха? Дали са изпаднали в паника? Някой сигурно вече бе съобщил за изчезването й. А откога всъщност я нямаше? Не беше сигурна. Ами ако времето в бъдещето се движеше различно от това в миналото? Би могла да се върне в деня, в който изчезна, или сто години след това. Или може би въобще нямаше да се върне. Гърлото й пареше, докато се бореше със сълзите.
— Да, липсва ми.