— Съвсем сигурно не съм. — Гласът му прогърмя обидено. — Не ми харесва допускането ти. О, разбира се, не бях идеален през последните няколко хилядолетия, но съм повече от убеден, че няма да прекарам вечността на място, много по-топло от… да кажем… един хубав Карибски остров. Като се изключи това, ти не си мъртва.
— Слава Богу. — Тя въздъхна с облекчение и прокара пръсти през късата си, накъдрена коса. — Значи е кома. Може би съм паднала? Има логика. Паднала съм и съм си ударила главата в масата. Разбира се… голяма, тежка дъбова маса. Ударила съм си главата и сега съм в някоя болница. Лекарите се грижат за мен. Сигурно съм включена на системи и всички онези глупости. Но как така ще пострадам! След три седмици заминавам за Гърция. Ами ако не се събудя навреме? Ами ако въобще не се събудя? Ами ако… Ох! — Ръката й отново изтръпна от ощипване. — Защо го направи?
— Подозирах, че за предпочитане е да те зашлевя през лицето.
— Да, ако това са единствените възможни алтернативи.
Тя се втренчи в набедения магьосник, а той отвърна на погледа й с търпелива усмивка.
— Свърши ли?
— Не — сопна се тя и разтри ръката си. — Добре. Сега вече свърших.
— Отлично. Ако си успяла да овладееш емоционалния си изблик, имаме за какво да поговорим.
— Обикновено не избухвам така — промърмори Теса.
— Знам, скъпа. Трябва да си призная, че доста се изненадах.
— Изненадал си се? Господи! — Погледът й се впи в неговия. — Толкова съжалявам.
— И саркастична при това. Тц-тц. — Мерлин поклати глава и въздъхна.
Обзе я силно раздразнение. Човек би си помислил, че ако ще създава видения, толкова измислени, колкото Мерлин, магьосник необикновен и т.н., подсъзнанието й би се спряло на нещо по-малко дразнещо. Стисна зъби.
— Знам, че ще съжалявам за това, но защо си изненадан?
— Ти си възрастен човек, на двайсет и шест години, мисля.
— Двайсет и седем.
— Наистина? Хм. Приемам поправката. — Той отново повдигна вежди. — И все още неомъжвана?
Теса изстена вътрешно. Тонът на гласа му беше точно като този на майка й, когато се повдигнеше темата за брака. Майка й успяваше да повлияе дори на измишльотината на собственото й подсъзнание.
— Все още.
— Мисля още, че те смятах за сравнително интелигентна…
— Благодаря.
— Отчитайки пола ти и времето, в което живееш, разбира се.
— Разбира се. — Страхотно. Плодът на въображението й беше средновековен женомразец и сноб.
— Това обаче няма нищо общо с женомразието и снобизма, въпреки че — признавам си — епохата, в която живееш, не ми е любима.
— Не ми казвай, че можеш да четеш и мислите ми. — Тя се плесна по челото. — Разбира се, че можеш. Ти си в мислите ми.
Той я изгледа със съжаление.
— Скъпа моя млада жено, няма никакво съмнение, че ще е много по-лесно — и за двама ни, — ако просто приемеш истината.
— Истината?
Тя го гледа втренчено известно време. Ако не спеше или не беше в кома, а трябваше да си признае, че нищо в живота й не й се е струвало толкова реално, то тогава не беше съвсем сигурна, че иска да разбере истината. Но имаше ли избор? Пое си дълбоко дъх.
— Добре. Да видим тогава. Каква е истината?
— Съвсем проста. — Очите му заблестяха. — Извадих те от твоето време и те заведох в епоха, която сам си избрах.
— Извадил си ме от какво? — Тя затаи дъх.
— От времето.
— Времето?
— Времето.
— Времето. — Думата пулсираше в мозъка й.
— Мисля, че точно това казах.
— Пътувала съм през времето? — Сърцето й биеше лудо в гърдите.
— Точно така.
— Като в онзи филм, „Стар Трек“? Или като в романите на Хърбърт Уелс?
Мерлин сви рамене.
— Измислици.
— Измислици?
Рунтавите му вежди се сключиха.
— Доникъде няма да стигнем, ако непрекъснато повтаряш думите ми.
— Е, извинете ме, господин Магьосник — рязко каза тя. — Имам съвсем малък проблем с осмислянето на цялата тази работа.
— Много добре. Смея да кажа, че би трябвало да го очаквам. Винаги така става.
— Винаги? Колко често го правиш?
Той въздъхна нетърпеливо.
— Седни и се опитай да запазиш спокойствие, докато аз се опитвам да ти обясня.