— Не сте забравени — изстреля тя. — Всеки знае историята на Артур и Гуенивир и Ланселот и Галахад и другите рицари на кръглата маса. Всеки знае за Мерлин и Камелот. Има огромни библиотеки, пълни с книги за подвизите ви. Вие сте една проклета легенда!
— Легенда?
— Мит! Приказка! Историята е действителният живот и ти и Артур, и всичко останало не сте включени в нея!
Думите й сякаш го зашлевиха през лицето, спряха дъха му, смразиха душата му.
— Какво говориш?
— Казвам — тя махна с уморен жест косата от очите си, — че в моето време никой не вярва, че сте съществували. — Скръсти ръце на гърдите си, но отказваше да го погледне в очите. — Вие сте приказка от детска книжка.
— Как е възможно това? — прошепна той.
— Мерлин не е искал вашето време да бъде опетнено от историята, затова е накарал света да повярва, че не сте съществували. — Гласът й омекна от съжаление и погледът й се вдигна към неговия. — Толкова съжалявам.
Той се взираше в нея.
— Нищо чудно, че се съмняваш в истинността на този свят още от първата ни среща.
— Не исках да ти казвам.
Той се засмя тихо.
— Както ти каза, аз съм упорит човек. Нямаше да оставя въпроса без отговор.
Той се облегна на дървото и се загледа във водата. Имаше много да мисли върху разкритията на Теса.
— Нарече ме също така и арогантен. — Изпита внезапна болка. — Не съм се смятал за такъв. — Наведе се и отскубна няколко стръка трева, стискайки ги в юмрука си. — Странно усещане е да научиш, че ще живееш и ще умреш, без нищо да отбелязва пътя ти на тази земя, с изключение на приказки, на които се гледа като на измислица. — Отвори ръката си и пусна няколко сламки. — Само един арогантен човек би сметнал подобна съдба за неприятна.
— Ти, Артур и всичко, което сте направили, не е забравено. — В гласа й прозвуча отчаяна нотка.
— Да, но не като истински хора. — Той поклати глава. — Има разлика.
— Защо?
— По-добре е да знаеш истината, дори да е неприятна, отколкото нещо невярно. — Ръцете му се отпуснаха и последните стръкчета трева паднаха на земята.
— Мразиш ли ме, че ти казах? — попита страхливо тя.
— Да те мразя? — Той погледна лицето й, огряно от лунните лъчи. Аз не бих могъл да те мразя, Теса. Ти сякаш си част от душата ми. — Нима Мерлин не каза, че не мога да открия Граал без теб? — Тя кимна. — Тогава съм бил прав. — Говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Ти си моят спасител.
— Мога ли да ти помогна някак? Искаш ли да говориш?
— Мисля, че не, но ти благодаря. — Той се усмихна накриво. — Не намирам такова удоволствие в приказките, както ти. — Дори и в слабата светлина виждаше тревогата, изписана на лицето й. — Иди да си лягаш, Теса. Денят беше дълъг. Утре всичко ще е наред.
— Обещаваш ли?
— Имаш думата ми.
Тя кимна и се върна при огъня. Галахад я гледа няколко минути, а може би цяла вечност. Прав е бил, когато си помисли, че е омагьосан от нея. Дори сега, изумен от съдбата си, не можеше да не се чуди дали присъствието й не е безценно за него. Тя не вярваше в магията, но дали вярваше в любовта? Сигурно не. Тя вярваше само в онези неща, които можеше да види и да пипне. Странно, че сега мислеше за подобни неща. И все пак не бяха ли Теса и търсенето, бъдещето и миналото, впримчени здраво като лоза, пълзяща към слънцето?
Вдигна поглед към небето. Луната бе избледняла и се появяваха първите звезди. Толкова ли щеше да е лошо животът му да се помни като по-добър, отколкото е бил? Делата на смъртните никога не бяха толкова добри, колкото историите, които се тъчаха около тях. Не би трябвало да има нищо против. Нямаше да е жив, за да ги чуе.
А Теса?
Щеше ли Теса да се върне в своя свят, когато търсенето им приключи? Щеше ли да я загуби в страна, която е толкова далеч оттук, че той дори не може да си я представи? Не. Стисна решително зъби. За Бога, нямаше да я изгуби.
И нямаше да спре да търси Граал. Без значение какво се е случило в някое друго време, в друг живот, той щеше да продължи. Щеше да осъществи съдбата си с жената, която обичаше, до себе си. И междувременно щеше да открие начин да я задържи при себе си, където й беше мястото.
Засмя се горчиво.
Какво друго би могла да направи една легенда? Какво ли си мислеше той?
Теса се уви по-плътно в одеялото и се обърна в безполезен опит да се почувства по-удобно. Дали земята беше по-корава в Средновековието, или просто тялото й от двайсети век не бе свикнало да спи на гола земя? Сигурно и двете.
Не че точно сега би се чувствала по-добре в легло. Как можеше да е толкова глупава? Как бе могла да му каже всичко за бъдещето му, а най-вече това, че в нейния свят се смяташе, че той никога не е съществувал? Изстена тихичко. Реакцията му беше класически случай на разстрел на пратеника и тя не можеше да го обвинява. Тя самата би се застреляла, ако имаше възможност.