Теса се огледа. Като се изключеха олтарът и цветните килими по стените, параклисът беше съвсем гол.
— И къде предлагаш да седна?
Плодът на въображението й трепна леко и пред нея се появи стол с бързината на лошо направен монтаж. Тя го изгледа снизходително.
— О, хайде. Сгъваем стол? Тъп стар метален сгъваем стол от Магьосника необикновен и съветник на крале? Сигурна съм, че можеш да се справиш и по-добре?
— Моля да ми простиш. Какво си мисля аз? — Очите му светеха присмехулно. — Така по-добре ли е?
Сгъваемият стол изчезна. На неговото място сега имаше нещо, което можеше да се нарече единствено трон. Стол, достоен за крал или император. Огромен, златен, с инкрустирани скъпоценни камъни, той почти изпълни малката стая. Теса ахна, после сподави кикота си.
— Мисля, че това е малко прекалено. Не можеш ли да направиш нещо средно?
Тронът изчезна, заменен от старо, но удобно на вид кресло.
— Хей, това е на баща ми. — Теса се ухили доволно и се отпусна в креслото. Погали нежно страничните облегалки. — Винаги съм обичала това кресло.
— Знам — каза лукаво плодът на въображението й.
— Не смей да се кичиш с лаври заради това. — Тя се облегна удобно. — Всичко е част от моето подсъзнание. Аз го измислям. Аз те измислих. И, оказва се, имам доста развинтено въображение. — Тя сложи ръце под главата си и се усмихна.
— Ако си готова…?
— Съвсем. — Ако трябваше да бъде прикована в тази кома или сън, или каквото и да беше, то поне беше редно да се чувства удобно. — Моля, продължавай.
Плодът на въображението й вдигна красноречиво поглед нагоре, сякаш молеше за божествена подкрепа, после погледна към нея. Погледът му би я накарал да се почувства неспокойна, ако, разбира се, той не беше нещо, което тя си е измислила.
— Както казах преди, извадих те от твоето време и те доведох…
— Удобно ли ти е да стоиш така? — изтърси внезапно тя. Не беше сигурна, че е готова да чуе това, което ще й каже.
— Съвсем удобно, благодаря. А сега, както възнамерявах да кажа…
— Сигурен ли си? Защото можеш да вземеш този стол. Или може би да извадиш друг?
Защо искаше да забави обяснението му? Ако беше толкова убедена, че това е плод на нараненото й съзнание, халюцинация или просто лош сън, тогава защо беше това нежелание да го изслуша?
— Много добре. — Един стол, подобен на нейния, цопна наблизо, като плодът на въображението й вече седеше в него. — А сега мога ли да продължа?
— Предполагам — каза тихо тя.
— Както се опитах да обясня по-рано, аз те извадих от твоето време и те доведох в моето.
— Добре.
Защо тези думи изпълваха сърцето й със страх? Защо искаше да покрие ушите си, да се свие в ъгъла на креслото и да се скрие от него и от целия му свят? Свят, който тя бе измислила. Свят, който се бе родил в най-отдалечените ъгълчета на съзнанието й. Свят, който просто не можеше да бъде реален.
Ами ако беше?
Той я гледаше така, сякаш знаеше какво си мисли. Но, разбира се, че ще знае какво си мисли. Той беше една от мислите й. И абсолютно нищо друго.
— Защо? — попита тя с внезапна решителност да се изправи пред тази илюзия или каквото и да беше. — Защо ме доведе тук?
— Значи… — думите му бяха бавни и премерени — си ми повярвала?
— Не ти вярвам. Не вярвам, че съществуваш. Всъщност не вярвам, че въобще някога си съществувал. — Скочи на крака. — Ако нещо от всичко това е истинско — а аз все още се съмнявам с цялото си сърце, — няма начин да си Мерлин, магьосник не-знам-си-какъв и съветник на не-знам-си-кой.
Той се облегна назад и я погледна разсеяно.
— О, и защо не?
— Защото никога не е имало Мерлин. Никога не е имало крал Артур. Никога не е имало Камелот. Няма никакви доказателства, нищо, което можеш да докоснеш или видиш. Цялата история е измислена. Мит. Легенда.
— Ами ако… — В ръката му се появи пиличка и той разсеяно започна да си пили ноктите. — Грешиш?
— Не греша — каза тя с повече убеденост, отколкото изпитваше.
— Ами ако е имало Мерлин…
— Нямало е. — Имало ли е!
— И крал Артур…
— Не е възможно. — Възможно ли беше!
— И всичко останало, което върви с твоята така наречена легенда? — Той протегна ръка и се загледа критично в ноктите си.
— Никога. — Може би!
— Нека предположим и че… — Погледът му срещна нейния. — Мерлин, който е доста добър в магиите и това, което вие наричате наука…
— Магьосник необикновен — прошепна тя.
— …е искал светът да повярва, че всичко това, което е създал и обичал с цялото си сърце и душа, не е нищо повече от една приказка. Разказ. Мит. Легенда. И е използвал магията си, за да накара света да повярва в това?