— Не. — Тя вдигна брадичка. — Той беше легенда.
— Както желаеш.
— Няма да го оставя да умре! Няма!
— Скъпа милейди. — Гласът му бе наситен с фалшиво съжаление. — Ти вече го направи.
— Не!
Тя отново върна вниманието си върху мъжа в скута си. Мордред каза нещо на хората си и те изчезнаха в гората.
— Хайде, Големи човече, не ме изоставяй. — По бузите й се търкаляха сълзи. — Двамата сме забъркани в това, забрави ли? Ти и аз. Търсенето още не е свършило. Не можеш да се откажеш. Не и сега. — Притисна го по-близо до себе си сякаш за да му даде от своя живот. — Знаеш, че те обичам, нали? Разбира се, че знаеш. Коя жена не би те обичала? Ти си рицар. — Сълзите й се лееха като река. Тя махна тъмните му коси от лицето му — Легенда. Легендите не умират така. Не знам какво да правя. Бих направила всичко, всичко, за да те спася.
— Едва ли може да се направи много.
Теса вдигна поглед и внезапно я озари надежда. Мерлин стоеше почти до тях.
— Мерлин! Направи нещо. Не можеш да оставиш всичко да свърши така.
По лицето на вълшебника премина изражение на изключителна мъка и за първи път той не приличаше нито на танцуваща степ филмова звезда, нито дори на магьосник. Само на един много уморен стар човек.
— Не очаквах това да се случи. — Той поклати глава. — Нищо не мога да направя.
— Не! — Тя крещя, докато гласът й отекна в ушите му. — Не го вярвам! Не го вярвам! Използвай вълшебствата си, Мерлин. Можеш да местиш хора през времето и пространството! Защо да не можеш да направиш това?
— Има Правила, Теса, от които се ръководят дори същества като мен. Това, за което ме молиш… — Той се поколеба. — Не, невъзможно е.
— Какво? Какво си мислиш?
— Няма да стане. — Той започна да гали брадата си и да се разхожда по полянката. — Дали? — Спря и се втренчи в нея, с присвити очи, с равен глас. — Колко много искаш да живее?
— Що за въпрос е това?
— Отговори ми, Теса.
— Не знам.
Веднъж предложих да пожертвам живота си заради него. И все пак съществуваше вероятност да преживея гостоприемството на Мордред.
— А ако няма възможност за оцеляване?
— Аз… — Никаква възможност? Бих ли могла да дам живота си, за да спася неговия?
— Би ли могла?
Тя погледна обичното му лице, главата му в скута си и я обзе спокойствие. Нямаше значение, че когато се е родила, той отдавна е бил мъртъв, нито че нейният свят смята, че той въобще не е живял.
— Какво да направя?
— Бях прав, когато избрах теб, Теса Сейнт Джеймс. — Гласът на Мерлин беше тих. — Душата ти е много силна.
— Какво да направя, Мерлин?
Той прикри въздишката си.
— Няма връщане назад.
— Знам.
— В какво вярваш, Теса?
Тя поклати раздразнено глава.
— Какво искаш да кажеш?
— В какво вярваш, Теса? Сега, в този момент?
— По дяволите, Мерлин, не още една гатанка! Не и сега!
— Теса!
Опита се да мисли. В какво вярваше?
— В теб. И в Артур. В разказа, в мита, вярвам в него. Във всичко.
— Още!
— Не знам! — Мисли, Теса, мисли! — В честта и лоялността. Не знам. Във вярата и доверието и… — В какво още!
— И?
— Магия! — Тя затаи дъх и погледна към Галахад. — В любовта.
Гласът на Мерлин изпълни съзнанието й.
— И след всичко, в което вярваш, след всичко, което знаеш, би ли дала живота си заради неговия?
— И след всичко… — Гласът й се пречупи. — Да. Заради него.
— Не! — Проблесна мълния и Вивиан се появи на полянката. — Всичко свърши, Мерлин!
— Вивиан! — Мерлин се обърна, за да я погледне. — Теса вероятно може…
— Престани, Мерлин! — Гласът на Вивиан отекна в нощта. — Нищо не може да се направи. Те се провалиха. Време е да се прибираме вкъщи!
— Но Теса иска…
— Така казва. Думи, Мерлин, нищо друго, освен думи. — Тонът й беше суров. — Знаеш точно както и аз, че само думите едва ли са достатъчни. Нужно е доказателство. Такива са Правилата, Мерлин, твоите Правила.
— Знам ги по-добре от теб. — Гласът му беше гневен. — Не подлагай на изпитание търпението ми, любов моя. Аз съм те учил…
„Само думите едва ли са достатъчни.“
Изречението проблесна в съзнанието на Теса и тя разбра, че Вивиан е права. Погледна отново Галахад. Не беше достатъчно само да каже, че иска да умре заради него. Не беше достатъчно просто да каже, че вярва.
„Нужно е доказателство.“