Сега можеше да се съсредоточи единствено върху загадката.
А тази загадка бе скрита в човека, седнал ей-там, на третия стол от реда в дъното.
Убиецът, да, това бе убиец, нали така? Как ли изглежда?
Нали преди малко бе видял това лице. Не бе ли му познато то от една прибрана, стара и избеляла снимка от дагеротип? Виждаха ли се на нея гъсти мустаци? Имаше ли тъмни и нахални очи?
Бейс слезе бавно от сцената. Също така бавно тръгна нагоре по пътеката между редовете и спря, загледан в човека, седнал с наведена между ръцете си глава.
Бейс вдиша и докато издишваше бавно, зададе своя въпрос от две думи:
— Господин… Бут?
Странният, сякаш отсъстващ човек настръхна, сви се и отвърна с ужасен шепот:
— Да…
Бейс зачака. После се осмели да попита:
— Господин… Джон Уилкс Бут3, така ли?
При тези думи убиецът се засмя кротко. После смехът изчезна в глухия, дрезгав глас:
— Норман Луелин Бут. Само последното име е… същото.
— Благодаря ти, Боже — помисли Бейс. — Не бих могъл да понеса обратното.
Бейс се обърна рязко на пътеката между редовете и се загледа в часовника. Нямаше време. Фипс летеше насам. Всеки миг щеше да задумка по вратата. Обърнат към стената, Бейс запита сурово:
— Защо?
Това бе ехото от уплашения вик на тристата души, които се намираха тук преди по-малко от десет минути и бяха наскачали ужасени след изстрела.
— Защо!?
— Не знам! — извика Бут.
— Лъжец! — изкрещя почти веднага е него Бейс.
— Защото такава великолепна възможност не бе за изпускане.
— Какво?! — обърна се рязко Бейс.
— Ъ-ъ… нищо.
— Не се осмелявай да го повториш!
— Все пак — рече Бут с наведена, полускрита глава, която ту се осветяваше, ту потъмняваше, подмятана от емоциите, чиито приливи и отливи усещаше само той между краткия смях и мълчанието, — все пак… това е истината — въздъхна с ужасен глас той, галейки бузите си, — аз го направих. Аз наистина го направих.
— Мръсно копеле!
Бейс бе принуден да се движи, да обикаля между редовете и да се връща, уплашен да не спре, да не се нахвърли, да не удари и да не спре да удря този смахнат гений, този съобразителен убиец…
Бут забеляза това и каза:
— Хайде, какво чакате? Направете го.
— Не, няма! — сдържа с усилие своя Крясък Бейс и продължи твърдо и спокойно: — Няма да ме съдят за убийство на човек, убил друг човек, който в същност не е бил никакъв човек, а машина. Вече е застреляно нещото, което бе като живо. Не искам съдията или съдебните заседатели да търсят закон4, подходящ за човек, който е убил, защото друг човек е застрелял един очовечен компютър. Няма да повторя твоята глупост.
— Милост — рече човекът, наречен Бут и при тези думи лицето му посърна.
— Говори — каза Бейс, загледан в стената, представяйки си нощните пътища, Фипс в колата си и изтичащото време. — Имаш пет минути, може би повече, може би и по-малко. Защо го направи, защо? Почни отнякъде. Например с това, че си един страхливец.
Той зачака. Пазачът стоеше зад Бут и обущата му скърцаха тревожно.
— Да, страхливец съм — рече Бут. — Откъде разбрахте?
— Знам.
— Страхливец — каза Бут. — Такъв съм. Винаги ме е било страх. Вие познахте. Страх от нещата. От хората. От местата. Страх. От хората, които съм искал да ударя, но никога не съм го направил. От нещата, които винаги съм искал, но никога не съм имал. От местата, където съм желал да бъда, но нищо не е ставало. Винаги съм искал да бъда важен и известен, защо пък не? Това също не стана. Тогава реших, че след като не мога да намеря нещо, което да ме радва, трябва да намеря това, което да ме натъжава. Има много начини да се наслаждаваш на мъката си. Защо ли е така? Кой знае? Просто трябваше да направя нещо ужасно и после да плача за това, което съм направил. Така чувстваш, че си сторил нещо. И аз реших да направя нещо лошо.
— Сега успя.
Бут погледна ръцете си, увиснали между коленете, сякаш те държаха някакво старо, внезапно припомнено, съвсем просто оръжие.
— Убивали ли сте костенурка?
— Какво?
— На десет години научих за смъртта. Разбрах, че костенурката, онова тъпо, подобно на камък нещо, ще живее дълго след мен. Помислих си, че след като аз ще трябва да си отида, костенурката ще трябва да ме изпревари. После взех една тухла и я заудрях по гърба, докато счупих черупката й и тя умря…
Бейс прекрати неспирния си ход и каза:
— По същата причина и аз веднъж оставих една пеперуда да отлети.
— Не — рече бързо Бут и добави: — Не е по същата причина. Веднъж една пеперуда кацна и на моята ръка. Тя отваряше и затваряше крилцата си, докато си почиваше. Знаех, че мога да я смачкам. Но не го направих само защото ми беше ясно, че след десет минути или час някоя птица ще я изяде. Ето защо я оставих да отлети. Но костенурките?! Те се търкалят из задните дворове и живеят вечно. Затова отидох и взех тухлата, а после ми беше мъчно цели месеци. Може би все още ми е мъчно. Вижте…