— Бейс, отвори. Аз съм, Фипс — извика глас отвън в нощта.
Удари, блъскане, после тишина. И в тази тишина Бут и Бейс се спогледаха като съзаклятници.
— Пусни ме, за бога! Пусни ме да вляза!
Ново блъскане, пауза и отново настойчива атака — бесни удари и тропот, после тишина, докато задъханият човек отвън навярно обикаляше, за да намери друга врата.
— Докъде бях стигнал? — рече Бейс. — А, да! До отговора на моите въпроси. Е какво, можаха ли всички да научат клюката от вестниците, списанията, телевизията, радиото, киното?…
Мълчание.
— Не.
Устните на Бут трепнаха, но той не каза нищо.
— Н-Е — разчлени Бейс.
Той се пресегна, взе портфейла на убиеца, измъкна от него всички документи, прибра ги в джоба си и му го върна празен.
— Как така не? — слиса се Бут.
— Не, господин Бут. Няма снимки. Няма телевизия от единия до другия бряг. Няма списания. Няма рубрики. Няма вестници. Няма реклама. Няма известност. Няма слава. Няма шумотевица. Няма самосъжаление. Няма смирение. Няма безсмъртие. Няма празни приказки за триумфа над дехуманизацията на човека от машината. Няма мъченичество. Няма спасение от собствената ти посредственост. Няма сладки мъки. Няма отказване от всевъзможни срочни договори. Няма процес. Няма адвокати. Коментаторите няма да те разнасят този месец, тази година, след трийсет години, след шейсет години, след деветдесет години. Няма статии по две страници, няма и пари, не!
Бут се изправи, сякаш го бяха изтеглили нагоре с въже, което го е изпънало и кръвта се е отдръпнала от лицето му.
— Не разбирам. Аз…
— Захвана ли се ти с цялата тази работа? Да. Но аз развалям играта. Защото когато всичко бъде казано и свършено, всички доводи и резултати бъдат претеглени и уточнени, ти, господин Бут, ще бъдеш една минала слава, която никога не е съществувала. Така и ще си останеш — изпортен, самовлюбен, дребен, нищожен, негоден… Ти си малък човек и аз съм решил да те сплескам, да те изстискам, да те смажа и да те направя един инч по-нисък; вместо насила да ти помагам да растеш и да се радваш на ръст от девет фута.
— Не можете да го направите! — извика Бут.
— Хайде, хайде господин Бут — каза Бейс, който за миг бе почти щастлив, — аз мога. Мога да направя всичко с твоя случай, но аз няма да настоявам за обвинителна присъда. Нещо повече, господин Бут. Това никога не е ставало.
Ударите се разнесоха отново, този път откъм заключената врата при сцената.
— Бейс, за бога, пусни ме! Аз съм, Фипс! Бейс! Бейс!
Бут гледаше треперещата, разтърсвана и скърцаща врата, когато Бейс извика спокойно и с великолепна непринуденост:
— Само за миг.
Той знаеше, че след няколко минути това спокойствие ще изчезне и нещо ще се пречупи, но сега съществуваше само онова великолепно нещо, с което се бе заловил; просто трябваше да го довърши докрай. Той заговори на убиеца с откровен, приятен глас, докато го гледаше как се смалява, и продължи да говори и да гледа неговото смаляване.
— Никога не е ставало, господин Бут. Кажи каквото искаш и ние ще го отречем. Ти никога не си идвал тук; не е имало нито пистолет, нито изстрел, нито убийство на компютър, нито гняв, нито стъписване, нито паника, нито тълпа. Я се погледни. Защо отстъпваш? Защо сядаш? Защо трепериш? Какво, разочарован ли си? Не обърках ли твоята шумотевица? Така! — Той кимна към пътеката между редовете. — А сега, господин Бут, изчезвай.
— Но вие не можете да го…
— Господин Бут, жалко, че каза тези думи. — Бейс пристъпи леко напред, пресегна се, хвана мъжа за връзката и бавно го изправи на краката му, като дишаше право в неговото лице.
— А ако някога кажеш на твоята съпруга, или на някой приятел, хазаин, дете, мъж, жена, непознат, чичо, леля, братовчед, или преди да си легнеш споменеш дори пред себе си на висок глас за онова, което си направил, знаеш ли какво ще ти се случи, господин Бут? Само да чуя думичка, пошепване, дори дъх, аз ще те преследвам, ще вървя след теб десет, сто или двеста дни и ти никога няма да узнаеш в кое утро, коя нощ или кой следобед, къде, кога и как аз ще се появя внезапно, когато ти ме очакваш най-малко, и знаеш ли, господин Бут, какво ще ти направя тогава? Не мога да ти го кажа, господин Бут, просто не мога. Но то ще бъде ужасно, страшно и ти ще пожелаеш никога да не си се раждал, толкова ужасно и страшно ще бъде то.
Бледото лице на Бут затрепера, главата му заподскача и очите му се облещиха, а устата му остана отворена, също като на човек, който върви в силен дъжд.
— Какво ти казах току-що, господин Бут? Кажи ми!
— Че ще ме убиете?
— Повтори го!
Той продължи да разтърсва Бут, докато разтреперените му зъби позволиха да се чуе: