— Ще ме убиете!
Той го държеше здраво, без да спре да го разтърсва, да стиска и да мачка ризата и плътта под нея, всявайки паника под тъканта.
— Е, господин Никой, довиждане. Няма списания, шумотевица и телевизия, няма известност, а само безименен гроб и теб те няма в учебниците по история, не! А сега, бягай, изчезвай, спасявай се, преди да съм те убил!
Той го тласна. Бут побягна, падна, изправи се и се втурна към една от вратите, по която в същия момент някой, застанал отвън, започна да удря, да думка и да блъска.
Това бе Фипс, който викаше в мрака.
— Другата врата — каза Бейс.
Той му посочи и Бут се обърна, пое несигурно в новата посока, спря колебливо пред другата врата и вдигна ръка.
— Чакай — рече Бейс.
Той прекоси театъра, стигна до Бут, вдигна ръка и му удари тежка плесница. Потта се разлетя като дъжд из въздуха.
— Просто трябваше да те ударя — каза Бейс. — Само веднъж.
Погледна ръката си, обърна се и отвори вратата.
Двамата загледаха навън в нощта, в която имаше само хладни звезди, без тълпа. Бут се отдръпна, а големите му черни и влажни очи бяха като очите на дете, изненадано и наранено завинаги; те имаха погледа на елен-самоубиец, който продължава да страда, защото сам си е теглил куршума.
— Махай се — каза му Бейс.
Бут хукна. Вратата се затвори с трясък. Бейс се облегна на нея, дишайки тежко.
Далече, отвъд арената, някой започна отново да тропа, да блъска и да вика пред друга заключена врата. Бейс загледа далечната разтърсвана врата. Фипс. Но Фипс трябваше да почака. Ей сега…
Театърът бе така огромен и празен, както бе и Гетисбърг в оня ден, когато тълпата се бе разотишла и слънцето залязваше. Където тълпата беше и вече я нямаше, където Бащата бе вдигнал Момчето високо на раменете си и където Момчето бе повтаряло тези думи, които сега също ги нямаше…
След доста време той стигна до сцената. Пръстите му се спряха върху рамото на Линкълн.
— Глупак — мислеше си той, застанал в сумрака. — Недей. Недей. Спри. Защо го правиш? Глупец. Спри. Спри.
И той намери това, за което бе дошъл. Направи и това, което трябваше да направи.
А по лицето му се стичаха сълзи.
Той плачеше. Задавяха го ридания. Не можеше да ги спре. Те нямаше да спрат.
Господин Линкълн бе мъртъв. Господин Линкълн бе мъртъв!
И самият той бе пуснал убиеца.