Присъствието на пресата бе внушително. Имаше фотографи и репортери от около десетина страни. На влизане всички бяха претърсени щателно, а касетофоните и апаратите им бяха проверени.
— Дори и хлебарка не би могла да се промъкне — хвалеше се началникът на охраната.
В склада младши сержантът вече се отегчи да наблюдава надуването на балоните. Той извади цигара и понечи да я запали. Ейнджъл изкрещя:
— Веднага я загаси!
Ефрейторът се стресна.
— Какво има? Нали ги пълниш с хелий? Хелият не гори.
— Изгаси я, ти казвам. Полковник Маккини заповяда тук да не се пуши.
Военният измърмори:
— По дяволите! — после пусна цигарата на пода и я стъпка с подметката си.
След като се увери, че не са останали никакви искри от нея, Ейнджъл продължи да пълни балоните от различни бутилки.
Вярно е, че хелият не гори, но работата беше в това, че нито една от бутилките не бе пълна с хелий. В първата бутилка имаше пропан, във втората — фосфор, а в третата — смес от кислород и ацетилен. Предишната нощ Ейнджъл имаше грижата да остави само по толкова хелий в бутилките, колкото да могат балоните да се вдигнат във въздуха.
Ейнджъл пълнеше белите балони с пропан, червените — с кислород — ацетиленова смес, а сините — с фосфор. Когато балоните се спукат, фосфорът ще послужи за запалително вещество, като първоначално ще се съедини с кислорода, така че всички в диаметър до петдесетина метра ще останат без въздух. Фосфорът моментално ще се превърне в гореща, лепкава течност, която ще се изсипе върху главите на хората и ще ги изгори. Термичният ефект ще блокира дробовете им, а въздушната вълна от взрива ще изравни със земята пространството наоколо. Ще бъде красиво!
Ейнджъл се изправи и вдигна очи към пъстроцветните балони, които се полюшваха елегантно точно под тавана на склада.
— Свърших.
— Окей — каза сержантът. — Сега трябва само да избутаме тая феерия в залата, за да се позабавляват гостите.
После извика четирима свои подчинени:
— Помогнете ми да изкараме балоните.
Ейнджъл отвори широко вратата на залата за приеми. Вътре имаше богата украса от американски флагчета и червени, бели и сини панделки. В другия край бе платформата за оркестъра.
Вече бяха пристигнали доста гости, които се подкрепяха с това-онова от отрупаните шведски маси в двете страни на залата.
— Красива е — каза Ейнджъл. Само след един час ще се покрие с обгорели трупове.
— Може ли да я снимам?
Сержантът сви рамене:
— Защо не? Хайде на работа, момчета!
И те изоставиха Ейнджъл и започнаха да изтикват надутите балони в залата, а те се заиздигаха плавно високо над главите на гостите.
— По-внимателно, по-внимателно — предупреди Ейнджъл.
— Не се притеснявай — отговори сержантът, — няма да спукаме ценните ти балони.
Ейнджъл стоеше на прага, гледаше как ярките цветове се втурваха нагоре и сякаш образуваха дъга, и се усмихна. До тавана се сгушиха хиляда малки, красиви смъртоносни облачета. Ейнджъл извади фотоапарат от джоба си и пристъпи през прага.
— Ей! Вътре не може — извика сержантът.
— Само да направя една снимка, за да покажа на дъщеря си.
Обзалагам се, че дъщерята си я бива, ухили се ехидно сержантът.
— Е, добре, ама не се бави!
Ейнджъл погледна към входа отсреща. Тъкмо влизаше посланик Ашли с двете си деца. Ейнджъл се ухили самодоволно. Всичко е точно.
Когато сержантът се обърна към склада, Ейнджъл набързо закрепи фотоапарата под най-близката маса — нищо не се виждаше под покривката. Взривното устройство бе нагласено да взриви балоните автоматично след един час.
Ефрейторът се приближи и Ейнджъл каза:
— Готово е.
— Ще те съпроводя навън.
— Благодаря.
След пет минути Ейнджъл вече се отдалечаваше по улица „Александру Сахиа“.
Въпреки че нощта бе гореща и влажна, пространството около резиденцията на американското посолство приличаше на истинска лудница от народ. Полицията се опитваше да спре потока от стотици любопитни румънци, които продължаваха да прииждат. Всички светлини наоколо бяха включени и сградата блестеше на фона на черното небе.