Преди да започне приемът, Мери заведе децата горе и им каза:
— Искам да ви кажа нещо. — Тя чувстваше, че им дължи истината.
Те седяха и я слушаха, облещили очи, докато им обясняваше какво става и какво се очаква да се случи.
— Погрижила съм се да не ви се случи нищо лошо. Там, където ще ви отведат, ще бъдете в пълна безопасност.
— Ами ти? — попита Бет. — Нали някой се опитва да те убие? Защо не дойдеш и ти с нас?
— Не мога, скъпа. Иначе няма да могат да го хванат.
Тим едва сдържаше сълзите си.
— Откъде си сигурна, че ще го хванат?
Мери се замисли върху думите му и отговори:
— Защото Майк Слейд е сигурен. Това е, скъпи мои.
Бет и Тим се спогледаха. И двамата бяха пребледнели от ужас. Сърцето на Мери се сви. Твърде малки са за такова изпитание, помисли си. Всички сме твърде малки за такова изпитание…
Тя се облече бавно, чудейки се дали не се подготвя за смъртта си. Избра дълга официална вечерна рокля от червена коприна и червени копринени сандали с висок ток. Огледа се в огледалото. Лицето й бе бледо. Огледалце, огледалце, кажи ми — ще оживея ли довечера, или ще ме убият?
След петнадесет минути Мери, Бет и Тим влязоха в залата, приготвена за приема. Прекосиха я, поздравявайки гостите и опитвайки се да скрият безпокойството си. Когато стигнаха до другия край на залата, Мери каза доста високо на децата:
— Хайде сега, качвайте се в стаите си, за да си пишете домашните.
Проследи ги с поглед, докато излизаха. В гърлото й се бе затъкнала някаква буца. Тя си помисли: Господи, дано Майк Слейд знае какво върши.
Чу се силен трясък и Мери подскочи. Обърна се светкавично, за да види какво става, а сърцето й лудо биеше. Един от сервитьорите бе изпуснал таблата си и сега събираше счупените чинии. Мери се опитваше да успокои пулса си. Как ли бе замислил Ейнджъл да я убие? Огледа се, но в празничната зала нямаше нищо подозрително.
Веднага щом децата излязоха от залата, полковник Маккини ги взе и ги изведе през един от служебните входове.
На изхода чакаха двама военни и полковникът им нареди:
— Заведете ги в посолството и ги настанете в кабинета на посланика. Не ги изпускайте от очи.
Бет отстъпи назад.
— Мама наистина ли ще бъде в безопасност?
— Всичко ще е наред — обеща й Маккини, а наум сам се молеше да е така.
Майк Слейд проследи децата, докато излязоха, а после отиде да потърси Мери.
— Децата вече тръгнаха. Трябва да проверя някои неща. Сега се връщам.
— Не ме оставяйте. — Думите излязоха от устата й, преди да може да ги спре. — И аз ще дойда с вас.
— Защо?
Тя го погледна и си призна:
— С вас се чувствам в безопасност.
Майк се усмихна:
— А, това е нещо ново. Хайде елате.
Мери го последва. Оркестърът вече свиреше, а гостите танцуваха. Репертоарът включваше американски песни, повечето от тях от известни мюзикъли на Бродуей — „Оклахома“, „Южният Пасифик“, „Ани, взимай пушката си“ и „Моята прекрасна лейди“. Гостите се забавляваха чудесно. Тези, които не танцуваха, пиеха шампанско, поднесено на сребърни табли, или пък похапваха от деликатесите върху шведските маси.
Залата беше прекрасна. Мери погледна нагоре и видя балоните — хиляда червени, бели и сини балона, които се полюшваха под розовия таван. Обстановката бе наистина празнична. Само да не присъстваше и смъртта наоколо!, помисли си Мери.
Нервите й бяха така опънати, че й се искаше да изкрещи. Някакъв гост мина бързо покрай нея, докосвайки я, а тя настръхна при мисълта за убождане от смъртоносна инжекция. Дали пък Ейнджъл нямаше да я застреля пред очите на всички тия хора? Или може би щеше да я промуши с нож? Напрежението от тревожното очакване бе просто непоносимо. Тя се чувстваше гола и уязвима сред толкова много гости, които се смееха и бърбореха наоколо. Ейнджъл можеше да е навсякъде. Навярно дори точно сега я наблюдаваше.
— Мислите ли, че Ейнджъл е тук? — попита Мери.
— Не знам — отговори Майк. И това бе най-страшното. Видя изражението на лицето й. — Вижте, ако искате да си тръгнете…
— Не, не искам. Нали казахте, че аз съм примамката. А без примамка той няма да влезе в капана.
Той кимна и стисна ръката й: