— Точно така.
Към тях идваше полковник Маккини.
— Майк, прегледахме навсякъде. Абсолютно нищо. Не ми харесва тая работа.
— Хайде да огледаме още веднъж — каза Майк и кимна на четирима въоръжени мъже да се приближат до Мери.
— Ще се върна веднага — обърна се той към нея.
— Моля ви — преглътна тя с усилие.
Придружен от двама души от охраната с кучета, Майк и полковник Маккини прегледаха всички стаи на горния етаж на резиденцията.
— Няма нищо — каза Майк.
Разговаряха с един от постовете при задното стълбище.
— Качвал ли се е някой непознат?
— Не, сър. Всичко е както обикновено в събота вечер.
Не съвсем, помисли си Майк ядосано.
Тръгнаха към една от стаите за гости в дъното на коридора. Пред нея стоеше дежурен, който отдаде чест на полковника и се отдръпна, за да влязат. На леглото лежеше Корина Соколи и четеше някаква румънска книга. Млада, красива и талантлива — националното съкровище на Румъния. Дали пък и тя не е в играта? Възможно ли е да работи за Ейнджъл?
Корина вдигна очи от книгата.
— Съжалявам, че не мога да присъствам на приема. Сигурно увеселението е великолепно, нали? Е, нищо. Ще си лежа тук и ще чета.
— Най-добре — каза Майк. После затвори вратата. — Хайде отново да огледаме долния етаж.
Върнаха се в кухнята.
— Дали няма да се опита да сложи отрова? — зачуди се полковник Маккини. — Може ли да действа по тоя начин?
Майк поклати отрицателно глава:
— Никак не е фотогенично. На Ейнджъл му трябва шумна сензация.
— Майк, няма никакъв начин да се вкарат взривни устройства в резиденцията. Експертите ни провериха всяко местенце, кучетата минаха навсякъде — мястото е чисто. Не може да ни нападне през покрива — там имаме снайперисти. Невъзможно е.
— Има начин.
Полковникът погледна Майк въпросително:
— Как?
— Не знам. Но Ейнджъл знае…
Отново прегледаха библиотеката и кабинетите. Нищо. Минаха покрай склада, където сержантът и помощниците му избутваха последните балони, които се издигаха към тавана на залата.
— Красиво, а? — каза сержантът.
— Да.
Тъкмо отминаха, когато Майк се спря.
— Сержант, откъде пристигнаха тия балони?
— От въздушната база на Съединените щати във Франкфурт, сър.
Майк посочи бутилките с хелий:
— А тия?
— Пак от там. По ваша заповед са били конвоирани до нашия склад тук, в Букурещ, сър.
Майк се обърна към полковник Маккини:
— Хайде отново да огледаме горния етаж.
Обърнаха се и тръгнаха. Сержантът се провикна след тях:
— А, полковник, човекът, когото бяхте изпратили, забрави да си остави данните. Как ще му се заплати — с военна ведомост или…
Полковник Маккини се намръщи:
— Какъв човек?
— Дето сте наредили да надуе балоните.
Полковникът поклати глава:
— Аз не съм… Кой каза, че аз съм наредил?
— Еди Молц. Той каза, че…
Полковник Маккини възкликна:
— Еди Молц? Но аз го изпратих във Франкфурт!
Майк се обърна към сержанта, гласът му издаваше безпокойство:
— Как изглеждаше тоя мъж?
— О, не беше мъж, сър. Беше жена. Да си призная, доста особена ми се стори. Дебела и грозна. Говореше с много странен акцент. Имаше белези от шарка и лицето й бе подпухнало.
Майк се обърна развълнувано към Маккини:
— Прилича на Неуса Мунес, така както я бе описал Хари Ланц на комитета.
Изведнъж и на двамата им просветна. Майк каза бавно:
— О, Господи! Неуса Мунес е самият Ейнджъл!
Той посочи бутилките.
— От тях ли наду балоните?
— Да, сър. Много странно. Запалих цигара, а тя ми изкрещя да я изгася. Казах й: „Хелият не гори“, а тя каза…
Майк погледна нагоре.
— Балоните! Взривното вещество е в тях!
Двамата мъже се вторачиха в тавана, покрит с прекрасните червени, бели и сини балони.
— Ще използва дистанционно устройство, за да ги взриви — каза Майк и се обърна към сержанта. — Преди колко време си тръгна?
— Мисля, че преди около час.
Часовниковият механизъм, скрит под масата, отброяваше последните шест минути до взрива.