— Можеш да разчиташ на мен — тихо отговори Стантън Роджърс.
Те седяха в Овалния кабинет — президентът зад бюрото си, с американското знаме зад гърба. Това беше първата им среща в този кабинет и президентът Елисън беше притеснен.
Ако Стантън не беше направил онази грешка, мислеше си той, сега щеше да седи на това бюро вместо мене.
Роджърс сякаш четеше мислите му, защото каза:
— Трябва да ти призная нещо. В деня, в който обявиха кандидатурата ти за президент, аз почувствах адска ревност, Пол. Това беше моята мечта, а ти я осъществяваше. Но знаеш ли? Най-накрая разбрах, че след като аз не мога да седна на това кресло, на този свят няма друг, освен теб, който бих желал да седне на него. То ти подхожда.
— Честно казано, Стан, това ме плаши — усмихна се Елисън. — Чувствам наоколо духовете на Вашингтон, Линкълн и Джеферсън.
— Имали сме и президенти, които…
— Знам, но ние трябва да се опитаме да се равняваме с най-великите.
Той натисна бутона на бюрото си и секунда по-късно влезе сервитьор с бяло сако.
— Да, господин президент?
— Кафе? — обърна се Пол Елисън към Роджърс.
— С удоволствие.
— Искаш ли нещо към него?
— Не, благодаря. Барбара настоява да пазя линия.
Президентът кимна на сервитьора и той тихо напусна стаята.
Барбара. Тя изненада всички. Навремето във Вашингтон се говореше, че този брак няма да издържи и една година. Но вече бяха минали почти петнадесет години и той се беше оказал успешен. Стантън Роджърс си беше създал престижна адвокатска кантора във Вашингтон, а Барбара бе спечелила репутация на любезна домакиня.
Пол Елисън стана и започна да се разхожда:
— Моята реч за сближаването на народите предизвика, струва ми се, доста коментари. Предполагам, че си чел днес вестниците.
— Знаеш ги какви са. — Роджърс сви рамене. — Обичат да създават герои, за да могат после да ги свалят.
— Честно казано, пет пари не давам какво казват вестниците. Интересувам се от това какво говорят хората.
— Струва ми се, доста хора си уплашил, Пол. Въоръжените сили са против твоя план и някои влиятелни среди биха желали той да се провали.
— Няма да се провали — Пол се обърна назад. — Знаеш ли кой е най-големият проблем в света днес? Вече няма държавници. Страните се управляват от политици. Беше време, не много отдавна, когато земята бе населена от гиганти. Някои бяха добри, някои зли, но за бога, те бяха гиганти. Рузвелт и Чърчил, Хитлер и Мусолини, Шарл дьо Гол и Йосиф Сталин. Защо всичките те живяха именно тогава? Защо днес няма големи държавници?
— Твърде трудно е да бъдеш гигант от световен мащаб на двадесет и един инчов телевизионен екран.
Вратата се отвори и сервитьорът се появи, носейки сребърна табла с чайник и две чаши за кафе, гравирани с президентския печат. Той сръчно наля кафето.
— Да ви донеса ли нещо друго, господин президент?
— Не, Хенри, това е всичко, благодаря.
Президентът изчака, докато сервитьорът излезе.
— Искам да поговорим за избора на подходящ посланик за Румъния.
— Добре.
— Няма нужда да те убеждавам колко важно е това. Искам да се заемеш с тази задача колкото е възможно по-бързо.
Стантън Роджърс отпи от кафето и се изправи:
— Ще започна да действам по въпроса веднага.
Беше два часът през нощта. В малкото предградие вилата на Марин Гроза тънеше в дълбока тъмнина. Луната беше забулена от тъмни буреносни облаци. В този час улиците бяха пусти, само от време на време някой закъснял минувач нарушаваше тишината. Един черен силует се придвижи безшумно през дърветата към тухлената ограда, която заобикаляше вилата. Върху едното си рамо носеше въже и одеяло, а в ръцете си — „Узи“ със заглушител и пушка с упойващи патрони. Като достигна оградата, човекът спря и се ослуша. Изчака неподвижно пет минути. Накрая той разви найлоновото въже и хвърли куката, прикачена на единия му край, така, че тя се захвана за ръба на оградата. Мъжът започна внимателно да се катери. Когато достигна горния край на оградата, той метна одеялото върху нея, за да се предпази от отровните шипове, закрепени отгоре. После спря и отново се ослуша. След това обърна куката и въжето откъм вътрешната страна на оградата и се спусна на земята. Опипа закачения на колана му филипински сгъваем нож, който можеше да се отваря и затваря с една ръка.