Следващото препятствие бяха кучетата. Нощният посетител изчака да го надушат. Но трите добермана, тренирани да убиват, бяха само първото изпитание. Пространството около вилата гъмжеше от електронни устройства и непрекъснато се наблюдаваше с телевизионни камери. Всички писма и пакети се получаваха на пропуска при портала и пазачите ги отваряха и проверяваха. Вратите на вилата бяха бронирани. Къщата имаше собствено водоснабдяване и Марин Гроза разполагаше с човек, който да опитва храната му. Резиденцията беше непристъпна. Поне така се смяташе. Фигурата в черно беше тук тази нощ, за да докаже, че не е.
Той чу стъпките на тичащите към него кучета още преди да ги види. Те връхлетяха от тъмнината и скочиха право към гърлото му. Бяха две. Насочи оръжието и изстреля първата ампула към близкото отляво, после към това отдясно и отскочи далече от техните гърчещи се тела. Обърна се в очакване на третото куче и когато то наближи, стреля отново, след което се възцари тишина.
Нощният посетител знаеше къде са заровени звуковите капани и ги заобикаляше. Промъкваше се тихо през пространството, което не беше покрито от телевизионните камери, и за по-малко от две минути, след като беше прескочил стената, се озова на задната врата на вилата.
Но когато посегна към дръжката на вратата, внезапно бе осветен от половин дузина мощни прожектори. Един глас извика:
— Стой! Хвърли оръжието и вдигни ръце!
Човекът в черно внимателно пусна пушката и погледна нагоре. На покрива се бяха разположили половин дузина мъже, насочили оръжията си към него.
— Защо, по дяволите, се забавихте толкова много? Не трябваше да ме допускате толкова близо — извика той.
— Грешиш — отговори главният охраняващ. — Започнахме да те следим още преди да прескочиш стената.
Лев Пастернак не се задоволи с получения отговор.
— Тогава трябваше да ме спрете по-рано. Можех да съм някой камикадзе, въоръжен с гранати или картечница. Искам да съберете целия персонал утре сутринта точно в осем часа. Кучетата са упоени. Изпратете някой да ги наглежда, докато се събудят.
Лев Пастернак се гордееше с това, че е най-добрият бодигард в света. Беше пилот по време на шестдневната израелска война в Египет. След войната стана таен агент на Мосад, една от петте израелски секретни служби.
Никога нямаше да забрави сутринта, когато преди две години шефът му — полковник от тайните служби, го извика в кабинета си.
— Лев, един човек иска да те наеме за няколко седмици.
— Надявам се да е някоя блондинка — пошегува се той.
— Това е Марин Гроза.
Мосад имаше пълно досие на румънския дисидент. Гроза беше водач на румънското народно движение, което се стремеше да свали Александрос Йонеску и беше на път да извърши държавен преврат, когато го предаде един от хората му. Повече от две дузини нелегални борци бяха екзекутирани, а той едва успя да се измъкне жив от страната. Франция му даде убежище. Йонеску го обяви за предател на родината си и определи награда за главата му. До този момент бяха извършени шест неуспешни покушения срещу него, но при последния опит го бяха ранили.
— За какво съм му аз? — попита Пастернак. — Той има правителствена охрана.
— Не е достатъчно добра. Нуждае се от някой, който да организира напълно сигурна защитна система. Дойде при нас и аз те препоръчах.
— Трябва ли да отида във Франция?
— Ще ти отнеме само няколко седмици.
— Не…
— Лев, той е много популярен. Според нашата информация се ползва с достатъчно подкрепа в своята страна, за да свали Йонеску. Когато дойде подходящият момент, той ще започне да действа. През това време ние трябва да запазим живота му.
— Няколко седмици, казваш? — проговори Пастернак след кратко колебание.
— Толкова.
Полковникът сгреши относно времето, но беше прав относно Марин Гроза. Той беше слаб, крехък мъж, с изглед на аскет и набраздено от тъга лице. Имаше орлов нос, изпъкнала брада и високо чело, увенчано от кичур бяла коса. Дълбоките му черни очи се оживяваха, когато говореше, и страстно блестяха.
— И пет пари не давам дали ще живея, или ще умра — каза той на Лев при първата им среща. — Всички ние ще умрем. Това, което ме тревожи, е кога. Трябва да съм жив още една или две години. Това е времето, от което се нуждая, за да прогоня Йонеску от нашата страна. — Той плъзна разсеяно ръка по един пресен белег на бузата си. — Никой няма правото да поробва една страна. Трябва да освободим Румъния и да оставим хората сами да решават съдбата си.