— Да. — Той сбърчи чело, гледайки замислено към небето. — Мисля, че най-много ме е страх от целувката. Това ще бъде първият ни път, и то пред толкова много хора.
— Да — рекох аз и стомахът ми се сви при мисълта. — Но няма как да сбъркаш при целувка.
— Мислиш ли, че трябва да го правим? — попита Тове, поглеждайки към мен.
— Да се целунем ли? — попитах аз. — Имаш предвид, когато се оженим. Мисля, че просто се налага.
— Не, искам да кажа, смяташ ли, че трябва да го направим сега? — Тове се надигна леко, подпирайки се на лакти. — Може би така ще ни бъде малко по-лесно утре.
— А ти мислиш ли, че трябва? — попитах аз. — Искаш ли го?
— Имам чувството, че сме в трети клас. — Той въздъхна и бръсна малко сняг от панталона си. — Но ти ще бъдеш моя жена. Трябва да се целунем.
— Да, така е.
— Добре. Да го направим. — Той се усмихна вяло. — Нека просто се целунем.
— Добре.
Преглътнах с усилие и се наведох напред. Затворих очи, защото беше по-малко смущаващо, когато не го виждах. Устните му бяха студени и целувката му беше съвсем целомъдрена. Тя трая само миг и в корема ми прималя, но усещането не беше приятно.
— Е? — рече той, изправяйки се в седнало положение.
— Беше добре — кимнах аз в опит да убедя по-скоро себе си, отколкото него.
— Да, беше добре. — Той близна устните си и погледна настрани. — Значи, ще се справим някак?
— Да — отвърнах аз. — Разбира се. Ако някой може да се справи, това сме ние. Ние сме най-могъщите трил, които някога е имало. Ние сме ловки и изкусни. И можем да прекараме остатъка от живота си заедно.
— Да — каза Тове с малко повече ентусиазъм. — Всъщност очаквам това с нетърпение. Аз те харесвам. Ти ме харесваш. Ние се забавляваме заедно. Мислим еднакво почти за всичко. Ние ще бъдем най-добрите съпруг и съпруга, които някога са живели.
— Да, така е — съгласих се аз. — Ние сме съвършени един за друг.
— Да — рече Тове и сетне добави малко по-тихо: — Наистина сме такива.
После и двамата замълчахме, гледайки в снега, изгубени в мислите си. Не знаех точно за какво мислеше Тове. Не бях дори сигурна за какво мислех аз. На пръв поглед Тове ми подхождаше повече от всеки друг, но сърцето ми казваше друго.
— Да се прибираме ли? — попита той изведнъж. — Стана ми студено.
— Да, и на мен.
Той стана и ми подаде ръка, за да се изправя. Не беше нужно да го прави, но жестът беше мил. Влязохме в двореца, без да си кажем нищо повече, и докато крачехме, аз въртях годежния си пръстен. Металът беше леден от досега със снега и изведнъж ми се стори, че е станал прекалено голям и тежък за пръста ми. Искаше ми се да го сваля и да го върна, но не можех да го направя.
5
Планове
Взех си скришом един учебник по трилски, който Тове ми беше донесъл, за да имам какво да правя, докато Аурора се занимаваше с последните неща около приготовленията. Беше денят преди сватбата и се надявах, че всичко върви по график, защото оставащото време беше запълнено до последната минута.
Седях на един стол с книгата в скута, докато Аурора и Уила минаваха през списъка със задачи в компанията на още двайсетина техни помощници. Аурора дори натовари Дънкан да преброи украшенията за празничната маса, за да е сигурна, че имаме достатъчно.
Понякога ме молеха да помогна с едно или друго и аз го правех, но общо взето, Аурора като че ли предпочиташе да не се бъркам много, навярно страхувайки се, че може да й възразя за нещо.
Всичките ми шаферки бяха тук и повечето от тях дори не познавах. Уила беше моята първа придворна дама и именно тя бе избрала останалата част от антуража ми, защото познаваше всички. Аурора беше настояла той да е голям, поради което шаферките ми наброяваха десет.
— Това е сватбата на века, а ти учиш — въздъхна Уила, докато денят вървеше към края си.
Аурора беше проверила всичко по два пъти и в залата бяхме останали само аз, Уила, Аурора и Дънкан.
— Трябва да съм наясно с тези неща. — Посочих към книгата. — Много е важно да мога да вникна в смисъла на старите договори. Не е нужно да навлизам в подробностите на предстоящото разточително тържество. Ти и Аурора вече сте се погрижили за това.
— Така е. — Уила се усмихна. — Мисля, че всичко е готово. Утре те очаква един фантастичен ден.
— Благодаря ти — казах и затворих книгата. — Наистина оценявам всичко, което направихте.
— О, хайде стига. Беше ми ужасно приятно — засмя се тя. — Ако не мога да имам приказна сватба, мога поне да организирам такава. Нали така?
— Това, че не си принцеса, не означава, че не можеш да имаш приказна сватба — отвърнах, ставайки от стола.