Тя ми се усмихна тъжно и чак тогава осъзнах какво бях казала. Уила беше марксина и се срещаше тайно с моя брат Мат, който беше човек. И ако някой научеше за това, тя щеше да бъде изпратена в изгнание. Беше недопустимо дори да излиза с него, камо ли да се омъжи за него.
— Съжалявам — рекох.
— Недей. — Тя махна с ръка. — Ти правиш каквото можеш и ние всички знаем това.
Говореше за усилията ми за повече равенство между триловете, следотърсачите и манксовете. Ние губехме голяма част от населението си, защото триловете се влюбваха в човешки същества и след това биваха прокуждани. Общността ни постепенно се топеше.
При всяко положение беше по-разумно да позволим на триловете да обичат онези, които обичат. Те щяха да го направят и без това, но ако премахнехме забраната, те щяха да остават при нас и да дават своя принос за общността.
Все още не бях успяла да накарам другите да мислят като мен, защото бях твърде обсебена с решаването на проблема с Витра. Веднъж щом той намереше решение (ако това изобщо се случеше), щях да направя равенството във Фьоренинг мой пръв приоритет.
— Приключихме ли вече тук? — попитах аз.
— Да — рече Уила. — Не ти остава нищо друго, освен да си починеш и да се постараеш утре на сватбата да бъдеш красива. След това по време на обреда просто трябва да кажеш „Да“.
— Мисля, че мога да се справя с това — казах, макар да не бях толкова убедена.
— Ще има ли проблем, ако те оставим сама, Аурора? — попита Уила, докато отивахме към вратата.
— Имам да довърша само още няколко неща — отговори Аурора, без да вдига глава от книжата, които преглеждаше. — Но благодаря.
— Благодаря ти — отвърнах аз. — До утре.
— Наспи се добре, принцесо. — Аурора вдигна за миг глава и ми се усмихна.
Докато тримата с Дънкан и Уила вървяхме, тя се опитваше да ме убеди, че утре ще бъде много забавно. Когато стигнахме входната врата, Уила ме прегърна силно и ми обеща, че всичко ще мине гладко.
Не знам защо смяташе, че това ще ме утеши. За мен нямаше да има никакво значение, ако всичко беше замислено да бъде катастрофа.
— Искаш ли да дойда с теб? — попита Дънкан, когато се спряхме пред стаята ми.
— Не и днес — поклатих аз глава. — Мисля, че имам нужда да остана насаме.
— Разбирам. — Той ми се усмихна окуражително. — Тогава до утре сутринта.
— Благодаря ти.
Затворих вратата след мен, запалих осветлението и се загледах в огромния пръстен на ръката ми. Той означаваше, че принадлежа на Тове — на някого, когото не обичах. Тръгнах към тоалетната масичка, за да сваля останалите си украшения, но продължих да се взирам в пръстена.
Не можах да устоя на импулса и го махнах от ръката си. Той беше наистина красив и когато Тове ми го даде, беше много мило, но тъй или иначе, бях започнала да ненавиждам този предмет.
След като го свалих, погледнах за миг към огледалото на тоалетната масичка и едва не изкрещях. Фин седеше зад мен на леглото. Очите му, тъмни като нощта, срещнаха моите в огледалото и накараха дъха ми почти да спре.
— Фин! — ахнах аз, извръщайки се към него. — Какво правиш тук?
— Пропуснах рождения ти ден — рече той, като че ли това даваше отговор на въпроса ми. Сетне сведе поглед към някаква малка кутийка, която държеше в ръцете си. — Имам нещо за теб.
— Имаш нещо за мен? — Облегнах се на тоалетната масичка зад себе си, впивайки пръсти в нея.
— Да — кимна Фин, продължавайки да се взира в кутийката. — Купих това нещо от едно място близо до Портланд преди две седмици. Идеята беше да ти го подаря на рождения ден. — Той прехапа бузата си от вътрешната й страна. — Но сега, когато съм тук, дори не съм сигурен, че трябва да ти го дам.
— За какво говориш? — попитах аз.
— Струва ми се нередно. — Фин потърка лицето си. — Дори не знам какво правя тук.
— Нито пък аз. Не ме разбирай погрешно. Радвам се да те видя. Но просто… не разбирам.
— Знам — въздъхна той. — Това е пръстен. Това ти избрах. — Погледът му се отмести към годежния пръстен на тоалетната масичка до мен. — Но ти вече си имаш такъв.
— Защо… си ми взел пръстен? — запънах се аз, докато сърцето ми биеше неспокойно в гърдите ми. Нямах представа какво точно се опитва да каже или направи Фин.
— Не ти правя предложение, ако това ме питаш. — Той поклати глава. — Видях го и си помислих за теб. Но сега ми изглежда безвкусен. И ето ме тук, в нощта преди сватбата ти — промъквам се тайно, за да ти дам пръстен.
— Защо го правиш? — попитах.
— Не знам. — Той погледна настрани и се засмя мрачно. — Това е лъжа. Знам много добре какво правя, но не знам защо го правя.