— Мат — избърсах бързо очите си.
— Мат, не я карай да плаче — каза Уила, подсмърчайки тихо.
— Извинявай — рече Мат. — Не исках да те разстройвам и знам, че трябва да тръгваш. Но исках да ти кажа, че каквото и да стане днес, утре или когато и да е, ти винаги ще бъдеш моята малка сестричка и аз винаги ще бъда до теб. Обичам те.
— Аз също те обичам — уверих го аз и го прегърнах.
— Това беше наистина мило — каза Уила, когато той ме пусна. Тя го целуна бързо по устните, преди да ме изведе от стаята. — Но по-добре да беше направил това час по-рано, когато нямахме никаква работа. А сега се налага да вървим.
За щастие, ние никога не носехме обувки и това ни улесни, докато тичахме към балната зала. Когато наближихме, чух музика. Аурора беше докарала цял оркестър, който свиреше „Лунната соната“. Чуваше се и приглушеният шепот на гостите.
Шаферките и шаферите бяха наредени пред вратата, очаквайки идването ми. Гарет се усмихна, когато ме видя. Той бе винаги мил и затова избрах него да ме изпрати до олтара.
— Бъди внимателен с нея, татко — рече Уила, поверявайки ме на него. — Много е нервна.
— Не се тревожи — усмихна се отново Гарет, хващайки ме под ръка. — Обещавам ти, че няма да позволя да паднеш или да се спънеш, докато вървим по пътеката.
— Благодаря ти — казах, усмихвайки се с усилие.
Една от моите шаферки държеше букета ми от лилии и в този момент ми го подаде. Почувствах се малко по-добре, когато цветята се озоваха в ръцете ми, сякаш бяха някаква котва.
Докато сватбеното шествие вървеше надолу по пътеката, непрекъснато преглъщах, опитвайки се отчаяно да уталожа спазъма в стомаха си. Моят жених беше Тове. Нямаше от какво да се страхувам. Той беше един от малкото хора на света, на които можех да се доверя. Можех да се справя с това. Можех да се омъжа за него.
Уила ми махна леко с ръка, преди да се включи в процесията. Дънкан беше зад мен, придържайки шлейфа ми. Музиката достигна кресчендо, давайки знак, че е време да тръгна към олтара. Дънкан пусна шлейфа ми и той и Мат ми се усмихнаха окуражително. Бяха решили да не натрапват присъствието си по време на ритуала и останаха да чакат извън балната зала, гледайки от дъното на множеството.
Стъпих върху зеления кадифен килим, който беше обсипан от край до край с бели розови венчелистчета, и си помислих, че всеки момент ще припадна. Това, че килимът като че ли продължаваше цели километри надолу, не ми носеше утеха. Балната зала беше претъпкана с народ и всички се извърнаха към мен, когато влязох.
Рис и Рианон бяха на последния ред и Рианон започна да ми маха лудешки, когато ме видя. Познавах много от хората тук от деловите си срещи в двореца, но приятелите ми бяха толкова малко. Тове стоеше до олтара, изглеждайки почти толкова неспокоен, колкото бях и аз, което, неизвестно защо, ме накара да се почувствам по-добре. Ние и двамата бяхме уплашени, но бяхме заедно в това.
Елора седеше най-отпред. Тя единствена от присъстващите не стоеше права, но вероятно беше и твърде слаба, за да има силите за това. Бях щастлива, че е тук. Когато минавах покрай нея, тя ми се усмихна — с искрена и сърдечна усмивка, която докосна сърцето ми.
Оставих Гарет и изкачих двете стъпала към олтара, където Тове пое ръката ми. Той я стисна леко и ми се усмихна едва-едва, когато застанах до него. В този момент Уила, която беше зад мен, отново пооправи роклята ми.
— Здравей — каза Тове.
— Здравей — отвърнах аз.
— Можете да седнете — оповести маркиз Бейн. Освен, че отговаряше за разпращането на подменените деца, той беше упълномощен да изпълнява и бракосъчетанията в Трил. Сега стоеше пред нас в бял костюм и с неспокойна усмивка на лицето.
Множеството беше зад нас, но аз се опитвах да не мисля за тях. Опитвах се да не мисля и за това, как бях огледала тълпата, без да успея да видя Фин сред нея. Баща му беше тук и стоеше на пост до вратата, но Фин вероятно беше заминал отново. Той имаше работа за вършене и аз бях сложила край на връзката си с него.
— Скъпи приятели и роднини — поде маркиз Бейн, прекъсвайки мислите ми. — Събрали сме се тук, за да съчетаем този мъж и тази жена в свещен брак, който трябва да се радва на всеобщо уважение. Затова човек не трябва да пристъпва към него лекомислено, а благоразумно, почтително и сериозно.
Той отвори уста да продължи, но в този момент дворецът беше разтърсен от силни удари. Аз подскочих и погледнах назад, както направиха и всички останали. Мат стоеше непосредствено пред вратата, а Дънкан вече се беше затичал по коридора.