— Какво беше това? — Във въпроса на Уила отекнаха мислите на всички в залата.
— Принцесо! — извика Дънкан, появявайки се в този момент на вратата. — Те идват за теб.
— Какво? — възкликнах аз.
Хвърлих букета си настрани, събрах полите на роклята си и побягнах от олтара. Уила извика името ми, но не й обърнах внимание. Бях стигнала едва до средата на пътеката, когато чух резкия бумтящ глас на Орен.
— Не идваме за никого — каза гласът му. — Ако това беше нападение, нямаше да бъда тук.
Спрях се на пътеката, не знаейки какво да правя, и след това го видях. Дънкан и Мат се втурнаха към него, но витрийските стражи ги сграбчиха и ги спряха. Веднага щом войниците докоснаха Мат, аз вдигнах ръка и използвайки способностите си, ги запратих назад. Те се блъснаха в стената в дъното и аз ги задържах там на място.
— Впечатляващо, принцесо — каза Орен с усмивка.
Той плесна няколко пъти с ръце и звукът отекна приглушено заради черните му кожени ръкавици. Дългата му тъмна коса блещукаше, както някога и косата на Елора, но очите му бяха черни като въглени.
Бях се опитала да го съборя на земята, за да почувства силата ми, но без успех. Витра бяха по-силни от трил, Орен особено, и Тове ми беше казал, че уменията ми ще бъдат безполезни при сблъсък с него.
Мат и Дънкан се изправиха, леко стъписани от неочакваната ми намеса. Сара, жената на Орен, стоеше леко встрани зад него. Беше свела поглед и мълчеше. И тя, и Орен бяха в черно, което беше малко странен избор на облекло за сватба.
— Какво искаш? — попитах.
— Какво искам? — засмя се Орен, разпервайки ръце. — Това е сватбата на единствената ми дъщеря. — Той пристъпи напред и аз освободих стражите му, при което те се строполиха на земята. Исках да мога да фокусирам цялата си енергия върху него, ако се наложеше.
— Спри! — наредих аз, вдигайки длан към него. — Ако направиш още една стъпка, ще те накарам да излетиш през тавана.
Таванът на балната зала беше изцяло от стъкло и по тази причина заплахата ми не беше толкова необичайна, колкото звучеше, въпреки че не знаех дали мога да я осъществя. Чувствах обаче Тове да стои на няколко крачки зад мен и това ми даваше увереност.
— Хайде, принцесо. — Орен цъкна с език. — Това ли е начинът да посрещнеш баща си?
— Като се има предвид, че ме отвлече и се опита да ме убиеш, да, това е единственият подходящ начин.
— Никога не съм правил нищо подобно. — Орен сложи ръце на гърдите си. — Но обърни внимание, че сега съм тук при теб без армия. Само съпругата ми и двама телохранители. Никой друг. Уверявам те, принцесо, че възнамерявам да се придържам към нашия договор, стига и вие да го правите. Аз няма да нападна теб или хората ти на територията на Фьоренинг. При условие, разбира се, че и вие не ни нападате.
Очите му проблеснаха при тези думи. Той ми се присмиваше. Подтикваше ме да го нападна и да го нараня, за да могат да отвърнат. Така щях да сложа началото на тотална война между Витра и Трил, а ние не бяхме подготвени.
Може би щях да успея да защитя себе си и още неколцина, но всичките ни стражи и следотърсачи ги нямаше. Ако Орен разполагаше с други сили на Витра в близост до Фьоренинг, Трил щеше да бъде унищожен. Сватбата ми щеше да се превърне в кървава баня.
— В съответствие с нашия договор настоявам да напуснеш Фьоренинг — отсякох аз. — Това е частно тържество и ти не си поканен.
— Но аз дойдох, за да те дам на твоя жених — рече Орен, преструвайки се на обиден. — Пропътувах целия този път само заради теб.
— Идваш твърде късно — казах аз. — И освен това никога не съм била твоя, за да ме даваш на когото и да е било.
— И кой тук има по-голямо право от мен за това? — попита Орен.
— Орен! — извика Елора и всички в залата се извърнаха към нея. — Върви си веднага. — Тя стоеше в другия край на пътеката близо до олтара и Гарет беше зад нея. Сигурна бях, че имаше готовност да я подхване, ако припаднеше, макар другите да не подозираха това.
— О, кралице моя — каза Орен със зла усмивка. — Ето те и теб.
— Позабавлява се вече — отвърна Елора. — Сега си върви. Търпяхме те достатъчно.
— Виж се само — подсмихна се кралят. — Май съвсем си се запуснала. Изглеждаш като стара вещица, каквато винаги съм знаел, че си.
— Достатъчно! — отсякох аз. — Помолих те любезно да си тръгнеш. Повече няма да те моля.
Орен ме огледа от горе до долу, преценявайки доколко съм искрена, и аз се опитах да изглеждам колкото може по-решителна. Най-накрая той сви рамене, сякаш това, което се случваше, му беше безразлично.
— Както желаеш, принцесо — рече. — Но съдейки по вида на майка ти, няма да мине много време, преди да станеш кралица. Така че ще се видим скоро.