— Разбира се — кимна Фин.
— Дънкан, можеш ли да отидеш и да доведеш Уила? — попитах аз и добавих телепатично: „Тя е долу в стаята на Мат“. Всъщност напоследък Уила прекарваше повече вечери с него, отколкото в собствения си дом.
— Да, разбира се. — Дънкан бързо се поклони и тръгна към вратата.
— О, и още нещо. Ще те помоля да изтичаш до стаята ми и да ми донесеш малко дрехи — казах аз. — По някаква причина те не са били преместени тук.
— Съжалявам за това. — Бузите на Дънкан пламнаха. — Идеята беше на Уила. Тя смяташе, че това би било…
— Няма значение — спрях го аз, махвайки с ръка. — Просто грабни нещо, което става за носене. И на всяка цена доведи Уила. Искам тя да присъства на това съвещание.
— Да, принцесо. — Той излетя от стаята да изпълни задачите си, но Фин не се помръдна от мястото си.
— Какво? — казах аз.
— А той? — Фин погледна към Локи.
— Какво за него? — попитах ядосана.
— Той е витра — напомни Фин.
— Той не… — Замълчах и се обърнах към Локи. — Знаеше ли за нападението над Ослина?
— Не, разбира се — отвърна Локи и изглеждаше съвсем искрено потресен от новината, което беше в разрез с обичайната му самонадеяна усмивка. — Кралят никога не би споделил с мен плановете си.
— Ето, виждаш ли? — обърнах се отново към Фин. — Той не знае нищо.
— Принцесо! — Фин ме погледна настойчиво.
— Нямам време да стоя тук и да споря с теб, Фин — казах аз. — Искам да отидеш веднага на съвета и да се погрижиш никой да не предприема нищо глупаво, преди да дойда. Не позволявай на канцлера да взема решения. Ще бъда във Военната зала след десет минути, става ли?
— Да, принцесо. — Фин не изглеждаше щастлив, но кимна и излезе от стаята.
— На мен също ще ми трябват дрехи — каза Тове, бутвайки стола си назад, след което стана и хвърли салфетката в чинията си с недоизядена храна. — Имаш ли някаква идея как да подходиш към това, Уенди?
— Все още не — поклатих аз глава. — Но и не знам точно какво се е случило.
— Ще изясним това. — Тове тръгна към мен и докосна нежно ръката ми. — Ще се видим във Военната зала.
— Добре — кимнах. — Побързай.
Прокарах пръсти през косата си. Мислите ми летяха. Нападението означаваше загинали хора, много ранени, разрушени домове. Трябваше да помогнем някак на оцелелите и да решим как да отговорим на витра.
— Може би трябва да те оставя да се приготвиш — рече Локи, изправяйки се.
— Какво? — Обърнах се с лице към него. Бях забравила, че е тук.
— Наистина съжалявам за случилото се — каза той със сериозен израз на лицето. — Твоите хора не заслужават това.
— Знам. — Преглътнах с усилие. Той понечи да излезе, но в този момент го спрях. — Ти би ли направил това?
— Кое? — Локи се спря на вратата.
— Ако беше все още с витра? — погледнах го в упор. Той стоеше на няколко крачки от мен, но златистите му очи изглеждаха мрачни и тъжни. — Би ли участвал в нападението над Ослина? Би ли убивал?
— Не — отвърна той. — Аз никога не съм убивал.
— Но си се бил рамо до рамо с тях.
— Никога не съм се бил за моя крал — поклати той глава. — Точно затова свърших в тъмницата.
— Разбирам. — Наведох глава към земята, не знаех вече какво да мисля за него. — Не се мяркай много пред очите на другите. Никой друг освен мен не ти вярва.
— Добре.
— Локи! — извиках аз точно преди да излезе и се обърнах към него, за да види, че съм сериозна. — Ако разбера, че си знаел нещо за нападението, лично ще те предам на краля.
— Да, Ваше Височество. — Той се поклони и напусна покоите ми.
9
Отзвук
Дънкан дойде няколко минути по-късно и аз бързо се облякох. Пооправих си косата надве-натри, защото не можех да се появя на съвета като някакво плашило, но нямах и време за съвършена прическа.
Почти тичах надолу по коридора, следвана по петите от Дънкан, и стигнах до стълбите по едно и също време с Уила. Роклята й стоеше малко накриво, а косата й беше заплетена, от което ставаше ясно, че се е приготвила набързо, но се зарадвах, че се беше отзовала веднага.
— Дънкан ми каза, че си поискала да дойда на съвещанието — каза Уила смутена, докато слизахме по стълбите.
— Да — отвърнах аз. — Искам да започнеш да участваш в тези неща.
— Уенди, знаеш, че не ме бива много в това — рече Уила.
— Не знам защо казваш това. Връзките с обществото са твоята силна страна. А дори и да не е така, това ти е работата. Ти си една от най-високопоставените марксини, които имаме. Трябва да ми помогнеш да дадем нов облик на кралството, вместо да оставяш другите да го рушат.