— Знаем ли какви загуби сме нанесли на армията на витра? — попитах аз.
— Не, но не мисля, че са значителни — отговори Томас. — Може би сто души. Или малко повече.
— Значи, те са убили хиляди от нашите хора, а те са загубили само сто? — казах аз. — Как е възможно това? Как е станало това?
— Те са спели — обясни Томас. — Това е било внезапна нощна атака. Може би са подценили таласъмите. До този момент ние нямахме точна представа колко са силни.
— И колко всъщност са силни? — попитах аз. — По-силни от мен? По-силни от Фин? Колко?
— Достатъчно силни, за да повдигнат къща от основите й — отвърна Томас и в залата се надигна тревожна глъчка.
— Тишина! — извиках аз, но трябваше да мине още време, преди хората да се успокоят.
— Ние сме следващите! — каза марксина Лаурент и се изправи. — Ние сме следващите. Те настъпват към нас и ние сме съвършено незащитени. Не можем да им се противопоставим.
— Няма нужда от истерия — поклатих аз глава. — Ние имаме най-могъщите трилове на света, по-силни от всички други създания на Земята. Марксина, вие можете да сътворявате огън. Тове и аз владеем телекинеза. Уила може да контролира вятъра. Имаме повече от достатъчно сила да се защитим.
— А какво да правим ние, останалите, които нямаме такива способности? — попита канцлерът. — Ние сме безпомощни срещу тези малки чудовища, които могат да събарят къщите ни!
— Не сме безпомощни — казах аз и погледнах към Фин.
— Ще призовем следотърсачите ни — намеси се Фин, разбирайки погледа ми. — Нуждаем се от тях тук.
Действително трябваше да направим това, колкото и да не ми се искаше. Така нашите подменени щяха да останат незащитени, а те бяха само деца. Нямахме представа какво правеха витра с тях, когато попаднеха в ръцете им, но нямахме избор. Не можехме да губим военна сила заради едно дете, при положение че цялото кралство беше под угроза.
— Погрижи се за това — казах аз и той кимна. — Преди да стигнат тук, трябва да решим какво да правим с Ослина.
— Защо трябва да правим нещо с Ослина? — попита марксина Лаурент озадачено.
— Те току-що са били нападнати — отвърнах, говорейки й като на малко дете. — Ние трябва да им помогнем.
— Да им помогнем? — възкликна канцлерът. — Та ние не знаем дали можем да помогнем дори на себе си.
— Нямаме нужните ресурси за това — съгласи се Аурора.
— Имаме по-големи ресурси от всяка друга трилска общност — възразих аз. — Как можеш дори да казваш това?
— Те са ни нужни на нас — повиши глас Лаурент. — Точно това повтарям през цялото време. Ние знаехме, че този ден ще дойде. Още откакто тази проклета принцеса се роди! — Тя махна с ръка към мен.
— Марксина! — извика Уила. — Тя е твоята принцеса! Не забравяй с кого говориш.
— Как бих могла да забравя? — каза марксината. — Тя е тази, която ще ни доведе до гибел!
— Достатъчно! — Вдигнах и двете си ръце, преди и други да се присъединят към нея. — Ето какво ще направим. Първо, Томас ще събере всички следотърсачи. До последния от тях. Когато бъдат тук, ще сформираме армия, която да ни защитава. Както нас, така и останалите общности.
Второ, ще изпратим отряд в Ослина, за да оценим размера на пораженията. Докато са там, те ще разчистят терена и ще се опитат да съберат информация за витра, така че да се предпазим от нови внезапни нападения.
И накрая, ще трябва да се научите да използвате способностите, които имате. Ние сме силни. Няма да пилея жива сила, за да браня хора, които могат да се защитават и сами.
— Не можеш да очакваш от нас да водим война! — Лаурент изглеждаше ужасена.
— Не искам това от вас, но би било добре онези от вас, които могат да се бият, сами да предложат помощта си.
— Това е нечувано! — възкликна Аурора. — Нали не говориш сериозно, когато казваш, че искаш да се бием.
— Точно това имам предвид — отсякох аз. — И всъщност не ме е грижа какво мислите за това. Нямаме друга надежда да защитим кралството си.
— Кой предлагаш да влезе в отряда? — попита Гарет.
— Всеки, който може да помогне — казах. — Например аз.
— Принцесо, не е разумно да напускаш Фьоренинг — рече Фин. — Договорът ни с краля на Витра го задължава да не напада нашите хора тук. Но не казва нищо за останалите извън Фьоренинг.
— Не трябва да пътуваш сега — съгласи се Уила. — Не и по време на война.
— Защо не? — попита Лаурент. — Ако иска да върви и да я убият. Така ще ни спести всичките главоболия! Но не мисля, че това ще се случи. Тя дори вероятно работи за тях.
— Марксина Лаурент — каза Тове, гледайки я гневно. — Следващия път, когато кажете нещо срещу принцесата, ще ви прогоня от Фьоренинг за измяна и ще ви оставя на милостта на витра.