— Измяна? — Очите й се разшириха от уплаха. — Аз не съм извършила такова нещо!
— Според Закона за държавна измяна, член XII, всеки, който замисля или допуска смъртта на краля, кралицата или най-голямото им дете и наследник, извършва измяна — рече Тове. — И вие току-що пожелахте смъртта на принцесата в зала, пълна със свидетели.
— Аз… — опита се да се защити Лаурент, но след това замълча и остана просто да се взира в ръцете си.
— Кои ще се включат в отряда тогава? — попита Аурора, връщайки се към темата.
— Готов ли е някой да тръгне по свое желание? — попитах аз. — Един високопоставен служител ще замине като мой пълномощник и ако няма доброволци, ще посоча хората по име.
— Аз ще тръгна — рече Фин. — Баща ми ще се погрижи за армията тук, а аз ще водя отряда до Ослина.
— Аз също ще дойда — обади се маркиз Бейн. — Сестра ми живее там и така ще мога да й помогна.
— Някой друг? — попитах аз, но видях насреща си само равнодушни погледи. — Един лечител би ни бил от голяма полза.
— Марксина Кронер? — каза Уила, виждайки, че Аурора не реагира.
— Аз съм майка на принца! — Аурора изглеждаше ужасена. — Не мога да отида! — Тове я погледна сурово и тя панически започна да търси някакво извинение. — Канцлерът да отиде! Той също има лечителски способности.
— Не и такива като твоите — оправда се канцлерът. — Аз съм нищо в сравнение с теб.
— Ти си служител на изборна длъжност — парира го Аурора. — Хората са гласували за теб. И заслужават помощта ти.
— Защо наистина не отидете, канцлер? — попита Тове. — Ще изпълнявате ролята на мой офицер за свръзка.
— Имам ли избор? — каза канцлерът, съкрушен, но Тове остави думите му без отговор.
Съвещанието продължи още няколко минути. Уила произнесе пламенна реч за това, колко е важно да помогнем на нашите братя. Неколцина изглеждаха развълнувани, но никой не предложи себе си като доброволец, докато Уила не изтъкна, че ако помогнем на оцелелите в Ослина, те ще могат да се присъединят към нас и така да станем по-силни. След този аргумент се вдигнаха още няколко ръце.
Най-накрая се сформира група от десет души и това беше най-многото, на което можех да се надявам. Бе решено отрядът да потегли след два часа и всички се разпръснаха. Във Военната зала останахме само Тове, Уила, Дънкан и аз.
— Мисля, че мина добре. — Уила се облегна на катедрата.
— Ами ако витра започнат да нападат и другите градове? — попитах аз. — Какво ще правим тогава?
— Не можем да направим нищо повече — отговори Тове. — Не и на този етап. Трябва да си върнем всички следотърсачи. Сигурен съм, че точно това е бил планът на краля. Да направи така, че всички следотърсачи да тръгнат след подменените, и да ни остави беззащитни.
— Не можех да не ги изпратя — въздъхнах аз. — Витра отвличаха децата ни и аз не можех да допусна това.
— Ти постъпи правилно тогава — рече Уила. — Както и сега. Нареди следотърсачите да се върнат и се готвиш да помогнеш на Ослина.
— Това не е достатъчно. — Поклатих глава и направих няколко крачки, отдалечавайки се от тях. — Аз трябва да замина за там, за да помогна. Ако тези таласъми могат да събарят къщи, ще има нужда от хора като мен за разчистването на отломките.
— Принцесо, ти сега си наш водач — каза Дънкан. — Трябва да останеш тук и да даваш заповеди. Нека другите да свършат работата.
— Но не е редно да бъде така! — заспорих аз. — Ако притежавам най-голяма сила, трябва и да свърша най-много работа.
— Уенди, ти правиш онова, което е нужно — рече Уила. — Те искаха да оставят хората в Ослина на произвола на съдбата. Трябва да останеш тук и да организираш нещата. И ако по-късно няма опасност, ще отидеш там и ще помогнеш и при разчистването. Но преди това отрядът трябва да отиде на разузнаване.
— Знам. — Разтрих схванатия си врат. — Толкова исках да избегна ненужното кръвопролитие, но Орен очевидно е решил друго.
— Вината не е твоя — каза Уила. — Не можеш да бъдеш отговорна за действията му.
— Никой от нас не може да контролира родителите си — рече Тове. — Но поне затворих устата на марксина Лаурент.
— И то много успешно — засмя се Уила.
— Да, наистина — съгласи се Дънкан.
— Благодаря ти за това — казах аз, усмихвайки се неволно. — Наистина ли щеше да я прогониш от кралството?
— Не знам — сви рамене Тове. — Просто ми омръзна непрекъснато да недоволства за нещо.
— Какво ще правиш сега? — обърна се Уила към мен.