— Витра извършват убийства? — попита Мат. Той седеше на леглото, гледайки към Уила, която си оправяше косата. Ние бяхме в критична ситуация, но това не означаваше, че и косата й трябва да бъде такава. — Искаш да кажеш, че убиват такива като теб?
— Да, Мат. — Уила стоеше пред голямото огледало срещу него, опъвайки косата си с маша. — Или с други думи, те са лошите.
— И правят това, защото искат теб? — попита Мат, обръщайки се към мен.
— Правят това, защото са лошите — отговори Уила вместо мен.
— Но този Локи е един от тях? — рече Мат.
— Не точно — отговорих предпазливо. Стоях в единия край на стаята и се облегнах на стената.
— Но е бил — настоя Мат. — Той те е отвлякъл по-рано. Защо тогава си с него през цялото време?
— Не съм.
— Напротив, си — настоя Мат. — И освен това ми направи впечатление как танцува с него на сватбата си. Това не е начинът, по който танцува една омъжена жена, Уенди.
— Танцувах с около сто души онази нощ. — Преместих тежестта на другия си крак и погледнах надолу към пода.
— Остави я на мира, Мат — рече Уила. — Тя просто се позабавлява на сватбата си. Не можеш да я обвиняваш за това.
— Не я обвинявам за нищо. Опитвам се да разбера. — Той се почеса по тила. — Къде е съпругът ти, между другото?
— Разговаря долу с групата за Ослина преди заминаването им — казах аз. — Дава им някои последни указания и се опитва да ги окуражи.
— А ти самата няма ли да ги изпратиш? — попита Уила, извръщайки се леко към мен.
— Не. — Спомних си за разговора си с Фин и поклатих глава. — Не. Тове ще се погрижи за това. Той сега е принц и може да сподели с мен част от отговорността.
— Кога очакваш бежанците да пристигнат? — попита Уила, оставяйки машата върху близката тоалетна масичка, и аз видях следите от обгаряне по нея, които подсказваха, че прави това не за първи път. Можеше почти да се каже, че живее тук.
— Не знам — отговорих. — Може би след ден-два или повече. Но трябва да подготвим стаите още отсега.
— Е, ние определено можем да ти помогнем. — Уила се наведе напред, за да се увери, че прическата й е съвършена, и след това се обърна към мен. — Къде са допълнителните одеяла и нещата за почистване?
По-голямата част от втория етаж на Южното крило се заемаше от стаите на прислугата и покоите на кралицата, които сега бяха мои. Не знаех защо кралицата живееше в съседство с прислугата, но едно от възможните обяснения беше, че именно в Южното крило се провеждаха повечето официални срещи.
От предишните многобройни слуги в двореца сега бяха останали само две прислужници, един готвач и няколко следотърсачи, поради което повечето от стаите бяха празни. Не бяха използвани от много време и се нуждаеха от освежаване, но не бяха точно мръсни.
Всички стаи имаха допълнителни завивки, които трябваше да бъдат изтупани, а самите стаи да бъдат минати с прахосмукачка. Нахълтахме в килера до стълбището, където прислугата държеше нещата за почистване, и именно там ни намери Дънкан. Той беше придружавал Тове при изпращането на отряда за Ослина.
Тове беше останал с Томас, за да решат как да съберат пръснатите навсякъде следотърсачи. Това беше сложна и трудна задача и си помислих дали да не им помогна, но предпочетох да свърша някаква физическа работа. Струваше ми се, че така ще бъда някак си по-полезна.
Дънкан вече разнасяше метли и кофи по стаите и ми хрумна, че Локи също би могъл да се включи. Искаше ми се да не се мярка много пред очите на другите, но едва ли и някой щеше да се отбие в крилото на прислугата. И щом беше тук, щеше да бъде хубаво и да помогне с нещо.
Докато чистехме първата стая, го попитах отново дали знае нещо за плановете на витра. Той настоя, че не знае нищо за тях, освен че Орен ме иска изцяло за себе си. Единственият му съвет беше да не се изпречвам на пътя на краля, когато е разгневен.
Мат и Уила се заеха с почистването на една стая, а аз Дънкан и Локи с друга.
— Сигурна ли си, че не трябваше да замина с тях? — попита Дънкан. Той беше събрал мръсните завивки и се канеше да ги пусне в шахтата за пране, докато Локи разстилаше новите одеяла върху леглото.
— Да, Дънкан, нуждая се от теб тук — казах му аз за стотен път. Той се чувстваше виновен за това, че не замина с отряда за Ослина, но аз все пак не го пуснах.
— Добре — въздъхна Дънкан и тонът му подсказваше, че не е убеден в правотата на решението ми. — Пускам дрехите в шахтата. Ще се видим в следващата стая.